Стивън Кинг - Хората от 10 часа

Дюк поклати глава, продължавайки да се чуди на нещо.

— Значи го уби — каза Пиърсън. — Просто бум-бум-бум.

Гласът му сякаш отново започна да излиза от главата му, както бе станало на площада пред банката същата сутрин и изведнъж му мина през ум една ужасна и едновременно с това убедителна идея: няма хора прилепи. Те са групова халюцинация, това е всичко, също като халюцинациите на употребяващите пейот по време на медикаментозното им лечение по групи. Тази халюцинация е характерна само за Хората от десет часа и е предизвикана от грешка в количеството тютюн. Хората, с които Дюк искаше да го запознае, бяха убили един невинен, докато са били под влияние на тази шантава идея, и можеха да убият и още. Сигурно щяха да убият още, ако имаха време за това. И ако той не успееше да се спаси от този превъртял млад банкер, можеше да се окаже замесен в тази работа. Той вече бе виждал двама от хората-прилепи… не, трима, ако се брои и полицаят, четири ако се брои и вицепрезидентът. И точно това прецакваше цялата работа, идеята, че вицепрезидентът на Съединените щати…

Изражението на лицето на Дюк накара Пиърсън да си помисли, че пак му четат мислите за трети, рекорден път.

— Ти започваш да си мислиш дали ние всички не сме изкукуригали, включително и ти — каза Дюк. — Прав ли съм?

— Прав си, разбира се — каза Пиърсън, дори малко по-остро, отколкото бе възнамерявал.

— Те изчезват — каза Дюк простичко. — Видях онзи във фермата как изчезна.

— Какво?

— Стават прозрачни, превръщат се в дим, изчезват. Зная колко шантаво звучи, но каквото и да ти разкажа, няма да успея да те накарам да разбереш колко по-шантаво е да си там и да виждаш как всичко това се случва пред очите ти. Отначало ти се струва, че това не е истина, въпреки че се случва точно пред теб: сигурно го сънуваш или може би изведнъж си попаднал във филм, един от онези филми със зашеметяващи специални ефекти, като например „Звездни войни“. Тогава усещаш миризма на нещо като прах и урина и люти чушки, всичко смесено. Започват да ти смъдят очите и ти се гади. Лестър наистина повърна, а Джанет киха цял час след това. Тя каза, че обикновено само цъфналите тополи и върбите могат да причинят такова нещо. Както и да е, отидох до стола, където се намираше той. Въжетата продължаваха да са там и белезниците, и дрехите. Ризата на този тип продължаваше да е закопчана. Връзката му продължаваше да е завързана на възел. Пресегнах се и отворих ципа на панталоните — много внимателно, сякаш онази му работа щеше да изхвърчи оттам и да ми отпори носа — но видях само бельото под панталоните му. Съвсем обикновени бели гащета. Това беше всичко, но беше достатъчно, защото и те бях празни. Да ти кажа ли нещо, братче — най-странното нещо е да видиш дрехите на някой тип едни в други, на пластове по този начин, но в тях да няма никой.

— Изчезна яко дим — каза Пиърсън. — Боже Господи.

— Да, накрая изглеждаше точно ей така — той посочи една от уличните лампи с блестящ, въртящ се ореол от влага.

— А какво става с… — Пиърсън се спря, за момент не беше сигурен как да изрази това, което искаше да попита. За изчезнали ли ги обявяват? Дали ги… — Тогава осъзна точно какво иска да знае. — Дюк, къде е истинският Дъглас Кийфър? И истинската Сюзън Холдинг?

Дюк поклати глава:

— Не зная. Само дето съм сигурен, че ти видя истинския Кийфър тази сутрин, Брендън, и истинската Сюзън Холдинг. Ние смятаме, че може би главите, които виждаме, всъщност не са там, че нашите мозъци превеждат истинската същност на прилепите — техните сърца и души — във видими образи.

— Душевна телепатия?

Дюк се усмихна.

— Добре се оправяш с думите, братче — много добре го каза. Трябва да говориш с Лестър. Когато става въпрос за хората-прилепи, той е направо поет.

Това име изглеждаше много познато и като се замисли за миг, Пиърсън реши, че знае защо.

— Това да не е един възрастен мъж с бухнали бели коси? Прилича на застаряващ магнат от следобедните сериали?

Дюк избухна в смях:

— Да, това е Лес.

Продължиха да вървят мълчаливо. Реката мистично се плискаше от дясната им страна и вече виждаха Кеймбридж от другата страна. Пиърсън си помисли, че Бостън никога не му е изглеждал толкова красив.

— Хората-прилепи се появяват просто така, може би просто се вдишва някакъв вирус… — поде отново Пиърсън, опитвайки се да формулира малко неясните си мисли.

— Да, някои вярват във вирусния произход, но аз не споделям това мнение. Защото помисли: човек не може да види прилеп-метач или пък прилепка-сервитьорка. Те обичат властта, движат се само в богатите квартали. Чувал ли си за вирус, който хваща само богатите, Брендън?