Стивън Кинг - Хората от 10 часа

— Повечето от нас от банката, които ги виждаме — каза Мойра тихо. — Но не се притеснявайте, господин Пиърсън…

— Моля, наричайте ме Брендън.

Тя кимна.

— Ние просто бяхме с теб, Брендън. Хайде, Кам.

Те бързо се изкачиха по стълбите към вратата на малката сграда и се вмъкнаха вътре. Пиърсън зърна само леко приглушена светлина, преди да се затвори вратата. После се обърна отново към Дюк.

— Всичко това е истина, нали?

Дюк го погледна съчувствено:

— За нещастие е така — той спря, после добави. — Но в цялата работа има едно хубаво нещо.

— О, така ли? И какво е то?

Белите зъби на Дюк просветнаха в мрака.

— На път си да присъстваш на първото събрание, където пушенето е позволено. От около пет години не си изживявал такова нещо — каза той. — Хайде да влезем.

Фоайето и книжарницата зад него бяха тъмни; светлината заедно с бръмчащите гласове долитаха от стръмното стълбище, което се намираше отляво.

— Е — каза Дюк, — това е мястото. Цитирайки мъртвите можем да кажем, това бе дълго и странно пътуване, нали?

— Вярвай, така беше — съгласи се Пиърсън. — Кейт също ли е от групата на Хората от десет часа?

— Собственичката ли? Цък. Срещал съм се само веднъж с нея, но имам чувството, че е абсолютен непушач. Това място тук бе идея на Роби. За Кейт ние сме Бостънският клуб на приятелите на книгата.

Пиърсън вдигна вежди:

— Би ли повторил?

— Малка групичка почитатели на творбите на Реймънд Чандлър, Дашиъл Хамет, Рос Макдоналд, хора от този тип. Ако не си им чел произведенията, може би ще трябва да го направиш.

Слязоха по стълбите, Дюк вървеше напред — стълбището беше твърде тясно, за да вървят един до друг — минаха през една отворена врата в добре осветена ниска, приземна стая, вероятно с дължината на цялата къща над нея. Бяха разпънати тридесетина сгъваеми стола, а пред тях бе поставен триножник, покрит със син плат. От другата страна на триножника бяха натрупани кашони от различни издателства. Пиърсън се развесели, като видя на лявата стена снимка в рамка с надпис под нея: ДАШИЪЛ ХАМЕТ: ДА ЖИВЕЕ БЕЗСТРАШНИЯТ НИ ВОЖД.

— Дюк? — възкликна една жена от лявата страна на Пиърсън. — Слава богу, помислих си, че нещо ти се е случило.

Пиърсън разпозна и нея: сериозната млада жена с дебели очила и дълга права черна коса. Тази вечер тя изглеждаше много по-малко сериозна в чифт прилепнали протрити джинси и фланелка от Джорджтаунския университет, под която съвсем определено не носеше сутиен. И на Пиърсън му мина през ум, че ако жената на Дюк видеше отнякъде как тази млада жена гледа към мъжа й, вероятно щеше да го хване за ухото и веднага да го измъкне от това мазе, без въобще да й пука за хората-прилепи, които се движеха по света.

— Добре, съм скъпа — каза той. — Просто водя още един привърженик на Църквата на светите седмоприлепи, това е всичко. Джанет Брайтууд, Брендън Пиърсън.

Брендън пое ръката й и си помисли: Значи ти си била онази, дето все кихала.

— Приятно ми е да се запознаем, Брендън — каза тя, после пак се обърна усмихната към Дюк, който беше малко притеснен от настойчивия й поглед.

— Искаш ли след това да идем да пием кафе? — попита го тя.

— Ами, ще видим, скъпа. Става ли?

— Става — каза тя, а усмивката й подсказваше, че е готова да чака и три години само и само да иде да пие кафе с Дюк, стига Дюк да го поискаше от нея.

„Какво правя аз тук? — изведнъж Пиърсън си зададе този въпрос. — Това е абсолютно шантаво… като събиране на анонимните алкохолици в психото.“

Членовете на Църквата на светите седмоприлепи си вземаха пепелници, натрупани на купчина върху един от кашоните с книги, и си палеха цигарите с явна наслада, докато заемаха местата си. Пиърсън изчисли, че ще има много малко свободни сгъваеми столове, ако въобще останат, след като всички се настанят.

— Почти всички са тук — каза Дюк на Пиърсън, докато го водеше към две места на края на последния ред, далече от мястото, където Джанет Брайтууд се занимаваше с кафеварката. Пиърсън нямаше представа дали това бе съвпадение или не. — Това е хубаво… внимавай, прътът на прозореца, Брендън.

Прътът, с кука на края за затваряне на високите прозорци на мазето, беше подпрян на варосаната тухлена стена. Пиърсън го бе ритнал, без да забележи, докато сядаше. Дюк го грабна, преди той да успее да падне и да одере някого, като го премести на по-безопасно място, после мина по страничната пътека и си измъкна един пепелник.

— Ти наистина ми четеш мислите — каза Пиърсън с благодарност и запали. Чувстваше се много особено (но просто великолепно), че може да го прави като член на тази голяма група.