Джон Кехоу: Път към могъщество и слава

О, виждам Великия Светия — великолепието му господства навсякъде около нас. Царството е вътре и отвън. Не е нещо несъществуващо и недостижимо. Сега, когато воалът е повдигнат, всичко е лъчисто и величествено живо. Да знаете това, означава да живеете в царството и занапред.

Сега разбирам. Аз съм огледалото, през което се вижда всичко… И нищо не е нечисто и опетнено, освен ако аз не го направя такова.

Аз съм призмата на всяко възприятие. Не трябва да се променям, да ставам по-добър или по-красив — трябва просто да се видя красив и в призмата ще бъда такъв. Грозен, такъв, съм… Прекрасен, такъв съм. Недостоен, такъв съм. Всичко съществува и всичко е вътре. Така е било и така ще бъде занапред.

И така, избирам да гледам на себе си и на живота си, чрез представата, дадена ми от Великата Мистерия. Мое ще бъде това, което съм видял и почувствал в най-величавите си мигове.

Ще бъда като пекаря, който смесва маята с брашното, за да може тестото да бухне и двете да станат едно цяло.

Животът ще бъде тезгяха, над който ще се трудя. Преживяванията ми ще минават през ръцете ми, а аз с любов и вещина ще меся и ще изпека хубав хляб.

Когато се издигам и излизам от рамките на нормалните усещания, виждам, че всичко е великолепно и такава ще е представата ми. С тази палитра ще нарисувам живота си.

Ще виждам великолепието на живота в болест и в здраве.

Ще виждам великолепието на живота в провалите и успехите.

Ще виждам великолепието на живота в отчаяние и надежда.

Ще виждам великолепието на живота в тъга и радост.

И това ще е моят дар. Това е свещената ми песен. Да виждам величието и чудото и да го оповестявам високо и ясно, така че всички да чуят.

Не виждам по-голяма чест, от честта да почитам себе си. Да почитам живота си. Дъха, който поемам. Всичко, което очите могат да видят, а ръцете ми да пипнат. Да почитам земята, по която стъпвам и всеки човек, когото срещам. Може да не постигна нищо по-велико в живота си, но ако успея да направя това, то аз съм се справил.

Всеки ден за мен ще е чудо, не заради някое специално, чудесно събитие. Не, а само защото съм жив и живея с, и вътре в, Обичания от мен. Живея във Великата Мистерия, движа се и съществувам — това е чудото.

И така всеки ден се превръща в почитание, в молитва, в преклонение, чрез което моят Възлюбен и аз общуваме.

Отвън погледнато сякаш нищо не се случва. Защо да казваме? Това е нашата тайна. Няма нужда никой да знае, но в душата ми ние сме заедно и сърцето ми пее. Винаги заедно. Винаги едно цяло. Свято, свято, свято е твоето дело, о, Мистериозни.

И ако животът ми трябва да свърши. Да изчезна. Ще поискам само един миг, за да изразя своята почит: