Джон Кехоу: Път към могъщество и слава

Подхранвайте ума си с мисли за красота. Упражнявайте се да я откривате навсякъде. Оставете нещата да ви развълнуват, да ви въздействат дълбоко. Бъдете като деца в радостта и доверието си. Хвалете вселената отново и отново за цялата й благодат.

Умът ни израства благодарение на това, с което го подхранваме. Тази практика ще даде изобилни плодове и като Уилям Блейк ние ще започнем да виждаме Бог в стръкче трева и вечността в зрънце пясък.

Лесно е да гледаме на думите на Блейк като на чисто поетичен полет на фантазията и все пак когато сетивата се изострят и отворят — а те ще се изострят и отворят — откриваме в тях много повече истина, отколкото бихме могли да предположим. Тъй като, когато човек върви по пътя на красотата, всичко става по-обширно, по-грандиозно, по-живо и има моменти, в които навлизаме дълбоко в мистерията, проникваме в утробата й, изпитваме огромна наслада и излизаме опиянени, благоговеещи пред това, което сме видели и почувствали.

Да вървим по пътя на красотата означава да се прекланяме пред нашия храм. Да ликуваме от себе си, сякаш сме така величествени като слънцето. Така нежни и невинни като новородено. Така могъщи като разбунтувала се река. Тайнствени. Свещени. Свети. Такива сме ние.

С практика и внимание ще съзрем великолепието, колорита на нашето съществувание. Ще усетим как препуска във вените ни. Краката ни ще са здраво стъпили на пътя. Очите — отворени. Поглъщащи. Ще откриваме божественото във всичко. Ще се чувстваме благословени и пречистени. Преливащи. Шеметни. Свободни. Живи във всеки миг. Поемащи на големи глътки настоящия момент. Красота навсякъде. Ослепително. Намираме се в центъра на цялото съществуване. Великолепно живи. Да… това е пътят.

Всеки ден е пътешествие, а самото пътешествие е дом. Тук е домът ми. Точно, където съм, независимо в коя точка на вселената. Точно сега, в този момент, независимо какъв е моментът. Дали е приятен или неудобен, независимо дали се чувствам вдъхновен или объркан, щастлив или депресиран — този момент е домът ми. Дом, сладък дом.

Рано сутринта е. Ставам, плискам си лицето с вода и ето пътешествието се взира в мен. То винаги е с мен. Всеки ден се разгръща нова част от мистерията. Нова врата се отваря. Някоя от вече отворените се затваря. Всеки един ден това пътешествие ме води все по-навътре в непозната територия. Никога не съм бил тук преди. Животът тече постоянно. Аз тека с него, носен по течението.

Пътят на човека няма край. Вечно пътуваме, превръщайки се в нещо друго. Може да копнеем за стабилност, място, където да положим глава и да се чувстваме спокойни. Място, където да „пристигнем“ и да живеем в доволство и щастие, но това не трябва да е така. Щом пристигнем някъде е време да тръгнем отново. Може да имаме моменти или часове, или дни на щастие по време на пътуването, но пътуването продължава и ние трябва да продължим, без почивка, към нещо ново.

Аз съм номад. Всички сме номади. Няма стабилност тук. Няма постоянни неща. Нищо, за което да се хванем и да се държим. Където и да се опитам да се установя, животът ме завърта и крачи напред без спирка. Не мога да го накарам да остане неподвижен. Не е в природата му. Глупаво е да опитвам. Не мога да вкарам живота в калъпа на очакванията си.

Можа да го уговарям. Да се опитвам да го насочвам в посоката, която искам да върви. И аз правя тези неща и то понякога много успешно. Но тъкмо когато реша, че съм планирал живота си, че той ми съдейства, и ето че се случва нещо, изпълнен е със завои и обрати, абсурдни ходове, жестоки изненади, кризи, неща, които никога не бихте си представили, и няма да спре на едно място. Вдишвам и издишвам. Птица прелита наблизо. Слънцето залязва. Скоро ще се появи луната. Всичко се движи, променя, става нещо друго. Самата земя под мен танцува, молекулярните й частици са в непрестанно движение. А аз се опитвам да внеса стабилност в живота си?

Домът е движение, постоянно движение. Ако искам да се чувствам уютно у дома си, по-добре е да прегърна пътешествието, да опаковам багажа и да пътувам с леко сърце. Сега забелязвам, че нося твърде много багаж. Нищо чудно, че съм се чувствал обременен. Така че се отървавам от излишния багаж. Решавам да изпусна живота си, за да го намеря отново. Няма и миг след като съм направил това и започват да ми се случват забележителни неща. Вдишвайки чистия въздух навън и усещайки вятъра да брули гърба ми, откривам, че съм в самия център на вселената, винаги съм бил и винаги ще бъда. И пулсиращото, проблясващо, винаги присъстващо Тук. А Сега ми се открива и става мой спътник.