Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

— Защо закъсня толкова, Едуард?

Но гостът беше отвърнал:

— Името ми не е Едуард, а Хортензия.

Накратко казано, това беше госпожа Каспариус!

Беше дошла да си поиграе с трите сиамски котки. И тъй и направи. Седна на килима и почна да позира.

Най-сетне тя сметна, че достатъчно дълго се е проявявала като покровителка на животните и се извърна към действителната цел на своето посещение.

— Вече три дни става, откакто сте тук — каза с укор тя. — Ще направим ли утре един излет? Ще си вземем храна и ще идем чак до Ламбергеровата поляна. Там ще се излегнем на слънце. И който пръв получи слънчев удар, ще има право да си пожелае нещо.

— Аз не желая абсолютно нищо — заяви младият човек. — Дори и слънчев удар.

Тя седна на едно широко кресло, вдигна крака на него и обви с ръце коленете си.

— Бихме могли да предприемем и друго — каза тихо тя. — Бихме могли да стегнем куфарите си и да избягаме оттук. Какво е мнението ви за Гармиш?

— Доколкото ми е известно, Гармиш е очарователно кътче — каза той. — Но навярно Едуард няма да разреши.

— Какво ни интересува нас Едуард? — запита сърдито тя.

— В момента той замества майка ми.

Тя бавно поклати глава.

— Бихме могли да пътуваме с нощния влак. Елате. Всеки час е скъп. Аз не вярвам много в задгробния живот.

— Значи, затова бързате толкова! — каза той.

Почука се.

Хагедорн извика:

— Влез!

Вратата се отвори. Влезе Шулце.

— Извинявай, Фриц. Трябваше да направя няколко покупки. Сам ли си?

— Ей сега ще бъде! — каза госпожа Хортензия Каспариус, погледна през господин Шулце, сякаш беше прозрачен и си отиде.

Следобедът на другия ден се случи нещо изключително: Хагедорн се влюби!

Стори го в автобуса на хотела, който превозваше нови курортисти от гарата и в който той се качи по пътя на връщане от малък излет. Една от пътничките беше младо, сърдечно момиче. Имаше навика да гледа хората прямо (под което не бива да се разбира само това, че не беше кривогледа). До нея седеше дебела, объркана, добродушна жена, която момичето наричаше „леля Юлхен“.

Хагедорн беше в състояние цели часове да не отмества поглед от племенницата на леля Юлхен. И при това не можеше да се освободи от чувството, че е виждал вече някъде младата девойка.

Леля Юлхен бе доста педантична. Фактът, че куфарите бяха натоварени на покрива на автобуса, поглъщаше целия й духовен мир. При всеки завой тя се хващаше за сърцето и стенеше от ужас. Освен това нямаше планина, която да й се види ниска — искаше да знае с подробности имената на всичките. Хагедорн предложи услугите си и захвана да съчинява каквото му дойдеше наум. Неколцина от пътниците, изглежда запознати с околността от по-рано, почнаха да му хвърлят подозрителни погледи. Сърдеха се на неговата свободно съчинена география.

Обаче леля Юлхен каза:

— Много ви благодаря, господине. Инак човек се чувствува като в непознат град нощем. Всяка улица си има име, само че не можеш да четеш табелите. При това никога досега не съм била в Алпите.

Младото момиче погледна към Хагедорн, сякаш го молеше за снизхождение, и този поглед направо го довърши. Той се усмихна глупаво, беше в състояние сам да си бие шамари и дори се замисли, дали да стане и да скочи от автобуса в движение.

Естествено остана на мястото си.

Пред хотела помогна на двете да слязат. И тъй като леля Юлхен се зае да следи най-зорко разтоварването на куфарите, младото момиче и той внезапно останаха сами.

— Колко хубав снежен човек! — извика тя.

— Харесва ли ви? — запита той гордо. — Направихме го ние с Едуард. И с един познат, който притежава голяма параходна линия. Едуард е моят приятел.

— Аха! — каза тя.

— За съжаление от вчера е отслабнал.

— Кой — притежателят на параходната линия или приятелят ви Едуард?

— Снежният човек — отвърна той, — защото слънцето препича много.

Загледаха се в снежния човек и смутено замълчаха.

— Кръстихме го Казимир — обясни след малко той. — Има яйцевидна глава. А в такъв случай е цяло щастие да се казваш Казимир.

Тя кимна в знак, че го разбира, а сетне посочи двете мечета, седнали до Казимир.

— Превърнали са се в полярни мечки. Съвсем бели. Как се казваше това?

— Мимикрия — отвърна той.

— Такава забравана съм — рече тя. — Що се касае до образованието.

— Дълго ли ще останете тук? — запита той.

Девойката поклати глава отрицателно.

— Скоро ще трябва да се връщам в Берлин.