Ерих Кестнер - Трима мъже в снега

Кеселхут дружелюбно го погледна.

— Та Тоблеровият концерн има още няколко други фабрики, освен заводите „Пуцбланк“ — каза той. — И не само фабрики. Вие сте специалист по рекламата, нали?

— Точно така! — каза Хагедорн. — И то не от най-лошите, ако ми се разрешава тази дръзка забележка.

Господин Кеселхут кимна.

— Разрешава ви се.

— Какво ще кажете за следното? — запита възбуден младият човек. — Бих могъл още тази вечер да пиша на майка си втора картичка. Че съм пристигнал благополучно вече й писах. Тя би могла да опакова работите ми в картонена кутия; и най-късно след три дни събраните произведения на Хагедорн ще пристигнат в Брукбойрен. Разбирате ли нещо от реклама, господин Кеселхут?

Съобразявайки се с истината, Йохан поклати отрицателно глава.

— Все пак бих искал да видя работите, а после ще ги дам — той бързо се поправи, — ще ги изпратя с няколко реда на тайния съветник Тоблер. Така ще бъде най-добре.

Хагедорн се изпъна като свещ и побледня.

— На кого ще пращате тия боклуци? — запита той.

— На тайния съветник Тоблер — заяви Кеселхут. — Познавам го от двайсет години.

— Добре?

— Всеки ден съм с него.

За миг младият човек забрави да си поеме дъх.

— Ама че ден — каза след това той, — просто да си изгубиш ума! Уважаеми господине, моля, не си правете шеги с мен. Сега вече става сериозно. Значи, тайният съветник Тоблер чете писмата ви?

— Той дори много ме цени — заяви гордо господин Кеселхут.

— Ако види работите ми, те положително ще му харесат — каза младият човек. — В това отношение страдам от мания за величие. Това не ти струва нищо, а пък поддържа доброто настроение.

Той стана.

— Позволявате ли да напиша за минутка една картичка на майка ми? Ще ви видя ли пак след това?

— Бих се радвал много — отвърна Кеселхут. — Поздравете майка си от мен — макар да не се познаваме.

— Тя е прекрасна жена — каза Хагедорн и тръгна.

Стигнал до вратата, той се извърна още веднъж.

— Един скромен въпрос, господин Кеселхут. Имате ли в стаята си котки?

— Не обърнах внимание — каза Кеселхут. — Но, струва ми се, не.

Докато прекосяваше хола, Хагедорн налетя в ръцете на госпожа Каспариус. Тя носеше воал и високи ботинки, обточени с кожа. До нея, облечен с полушубка, вървеше търговецът на произведения на изкуството, Ленц.

— Ще дойдете ли с нас? — запита бременчанката. — Отиваме в хотел „Еспланада“. На малка вечеринка. Позволете да ви запозная. Господин доктор Хагедорн — господин Ленц.

Господата се здрависаха.

— Елате с нас, господин докторе! — каза дебелият Ленц. — Нашата хубава дама страстно обича да танцува. Впрочем обича също тъй да танцува страстно. А пък моята фигура не е особено подходяща за притискане. Много съм закръглен.

— Извинете ме — каза младият човек. — Трябва да напиша едно писмо.

— Кореспонденцията може да се урежда през целия ден — каза госпожа Каспариус. — А да се танцува може само вечер.

— Писмото трябва да замине още днес — каза със съжаление Хагедорн. — Досадна работа!

След това той се отдалечи с най-голяма бързина.

Като го видя да се задава, госпожа фон Малбре направи знак на барона. Келер стана, препречи усмихнат пътя на младия човек, представи се и запита:

— Ще позволите ли да ви запозная с една очарователна дама?

— Но моля ви! — отвърна троснато Хагедорн и допусна да извършат с него обичайните церемонии.

Келер седна. Младият човек нетърпеливо остана прав.

— Страхувам се, че ви задържаме — каза госпожа Малбре.

Тя умишлено говореше с една терца по-ниско, за да му направи впечатление. Келер се усмихна. Акустичната тактика на госпожа фон Малбре му беше добре известна.

— Съжалявам, че трябва да ви дам право — рече Хагедорн. — Писма! Досадна работа!

Госпожа Малбре тръсна неодобрително черните си ондулирани къдрици.

— Че нали сте дошли да си починете?

— Грешите — отвърна той. — Дойдох, защото бях изпратен тук в резултат на един спечелен конкурс.

— Седнете! — каза Малбре.

Курортистите от съседните маси заинтригувано погледнаха към тях.

— Много любезно — каза Хагедорн. — Но трябва да отида в стаята си. Лека нощ!

Той се отдалечи.

Барон Келер се разсмя.

— Не си струваше да ядете толкова бързо, уважаема госпожо.

Госпожа фон Малбре огледа лицето си в огледалото на пудриерата, напудри благородническия си нос и каза:

— Да почакаме.

По стълбите Хагедорн срещна Шулце.

— Зъзна като куче — каза Шулце. — И вашата стая ли е неотоплена?