Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Не — рече той. — Няма да дойда с вас. Приятно пътуване!

Ирене Мол го задържа.

— Жалко, много жалко. Може би друг път. — Отвори чантата си. — Трябват ли ти пари?

Поиска да тикне в ръката му няколко банкноти. Той сви ръката си в пестник, поклати глава и влезе в купето.

Тя постоя още малко отвън пред вратата и не отделяше поглед от него. Фабиан се извърна към прозореца. Влакът минаваше през някакво село.

Беше към шест часа вечерта, когато Фабиан пристигна. Излезе от гарата и видя пред себе си градската църква. Стори му се, че тя го оглежда строго от главата до петите, и сякаш пита: „Защо днес никой не те посреща? И защо си пристигнал без куфар?“

Тръгна по пътя край бента и прекоси под стария виадукт. Над него тракаше монотонно някакъв безкраен товарен влак, каменният свод ехтеше. Къщата, в която на времето си бе живял учителят Шанце, току-що бе боядисана. Останалите сгради се издигаха със сивите си фасади — същите, каквито ги помнеше от детинство. В ъгловата къща, която бе собственост на акушерката Шрьодер, беше отворен нов магазин — месарница; на витрината още имаше цветя.

Бавно се приближи към къщата, в която беше роден. Колко позната му беше улицата. Знаеше фасадите, знаеше дворовете, мазетата и таваните, на всяка крачка чувствуваше родното. Но хората, които влизаха и излизаха от тия къщи, му бяха чужди.

Спря. „Магазин за сапун“ — пишеше над едно дюкянче. На витрината бе залепен някакъв лист. Той прочете:

„Сега има намаление на цените и на тоалетните сапуни: марка «Лавендел» — двадесет вместо двадесет и два пфенига. Сапун «Торпедо» — двадесет и пет вместо двадесет и осем пфенига.“

Приближи се до вратата.

Майка му стоеше зад тезгяха, пред нея имаше две купувачки. Тя се приведе стегнато и остави пред едната от тях пакет със сапун на прах. След това взе лист амбалажна хартия и дървена лъжица, загреба от една бъчва малко катранен сапун, премери го и го уви. Фабиан подуши миризмата на сапун чак вън, на улицата.

Натисна дръжката на вратата. Звънчето над входа иззвъня. Старата жена вдигна поглед и уплашено отпусна ръце.

Той направи няколко крачки към нея и с разтреперан глас каза:

— Мамо, Лабуде се застреля.

И внезапно сълзите бликнаха от очите му. Отвори вратата, която водеше към задната стаичка, затвори я пак, седна на канапето до прозореца, погледна към двора, отпусна бавно глава върху перваза и заплака.

— Какво му е? — запита на следната утрин бащата.

— Уволнили са го — рече майката. — Освен това се е самоубил приятелят му Лабуде, не помниш ли, дето на времето се запознаха в Хайделберг.

— Съвсем не знаех, че имал приятел — каза бащата. — Никога нищо не научавам.

— Ти просто не слушаш, когато ти се говори — каза майката.

В този момент звънчето в магазинчето звънна. Когато госпожа Фабиан влезе отново в стаята, мъжът й четеше вестник.

— Не му е провървяло и с някакво младо момиче — продължи тя. — Но по този въпрос не казва никакви подробности. Тя била завършила право и сега ще става киноартистка.

— Жалко за парите за следването — заяви съпругът.

— Хубаво момиче било — продължи майката на Фабиан. — Но живеело с някакъв дебел тип, някакъв филмов директор, просто да ти се повдигне.

— Дълго ли ще остане? — запита бащата.

Майката сви рамене и си наля кафе.

— Даде ми хиляда марки. Лабуде му оставил тези пари. Ще ги прибера. Момчето е като ударено по главата, какво да го правя. И това няма връзка нито с Лабуде, нито с филмовата актриса. Той не вярва в бога — навярно там е причината. Липсва му опорна точка.

— На неговата възраст бях женен близо от десет години — рече бащата.

Фабиан вървеше по „Хеерщрасе“, покрай гарнизонната черква и казармите. Кръглият площад пред черквата, постлан с чакъл, беше безлюден. Колко ли време бе изтекло, откак бе стоял тук — един от хилядите войници, с прекалено дълги панталони, с каска на глава, в пълно снаряжение за войнишка проповед, седемнадесетгодишен, готов да чуе онова, което немският бог имаше да каже на своите армии? Спря пред портала на някогашната артилерийска казарма и се облегна на железните пръти. Строяване, преброяване, упражнения с оръдията, нощен караул, лекция върху военния заем, изплащане на заплатите — какво ли не бе ставало на този запустял двор? Нали тъкмо тук беше слушал как преди да ги обявят за трети или четвърти път годни за фронта, старите войници се обзалагаха по на един войнишки хляб, кой от тях ще се върне най-бързо? И нима само след седмица те не се бяха явили отново, с парцаливи униформи? Фабиан пусна прътите на решетката и продължи пътя си покрай гренадирските и пехотни казарми. Ето парка и училището, гдето бе учил и живял в продължение на години, преди да се запознае с единичното обучение, с рогатката и с теглича на лафета. Ето и улицата, която се спускаше към града; по нея, щом се стъмнеше, той изтичваше тайно към дома, за да види за минута-две майка си. Независимо от това, дали се наричаше училище, кадетски институт, лазарет или черква — всяка постройка в покрайнините на този град представляваше казарма.