Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Пазете се! — каза сърдито някой.

Фабиан почувствува, че го блъскат и спря. Дали не бе трябвало да потуши историята с Векерлин, вместо да я изяснява докрай? Дали не бе трябвало да скрие дълбоко в себе си действителното положение на нещата, за да пощади родителите на Лабуде? Защо ли и в последното си писмо Лабуде бе проявил такава педантичност, защо ли беше обичал толкова реда? Защо бе назовал по име причината за постъпката си?

Фабиан тръгна, отново. Сви по „Лайпцигерщрасе“.

Беше обед. Чиновниците и продавачките се тълпяха по спирките и щурмуваха автобусите. Обедната почивка беше кратка.

Ако не се бе намесил Векерлин, ако Лабуде беше научил, че трудът му наистина е оценен, сега той нямаше да бъде мъртъв; дори нещо повече, успехът щеше да го ободри, да облекчи разочарованието му от Леда, да поразсее политическите му амбиции. Защо беше работил цели пет години над този свой труд? Искал бе да докаже на самия себе си, че е способен да създаде нещо. Разчитал беше на този успех и оценявайки психологическото му въздействие, го бе включил в плана за развитието си. И тази сметка бе изчислена безукорно. Ала въпреки това той не беше повярвал на своето убеждение, а на лъжата на Векерлин.

Не, Фабиан не искаше да присъствува, когато щяха да погребват приятеля му. Трябваше да се махне от този град. Впери поглед в един автомобил, който тъкмо минаваше край него. Не беше ли това Корнелия? Там, до оня дебел човек? Сърцето му замря. Не, не беше. Трябваше да се махне и десет коня не можеха да го задържат вече тук.

Отиде на гарата. Дори не се върна при вдовицата Холфелд, остави всичко в нейната стая тъй, както си беше. Не се обади и на Захариас, на тоя суетен, неискрен човек. Отиде на гарата.

Бързият влак заминаваше след един час. Фабиан си взе билет, купи обедните вестници, седна в чакалнята и почна да ги преглежда.

На някакъв икономически конгрес бяха гласували резолюции, с които се предлагаха широки международни спогодби. Дали това бяха само доброжелателни приказки? Или малко по малко бяха почнали да разбират онова, което всички знаеха? Бяха ли разбрали, те разумът е над всичко? Може би Лабуде бе имал право. Може би наистина не беше необходимо да се изчаква нравственото издигане на пропадналото човечество? Може би целта на един моралист, какъвто бе Фабиан, действително можеше да се постигне чрез стопански мерки? Дали нравственият проблем бе неразрешим само защото беше безсмислен? И не беше ли въпросът за световния порядък в същност само въпрос за поставяне ред в сделките?

Лабуде бе мъртъв. Нещата, които четеше Фабиан сега, биха го въодушевили. Те биха съвпаднали напълно с плановете му. Фабиан седеше в чакалнята, мислеше с мислите на своя приятел и оставаше безучастен. Искаше ли самият той някакво подобрение на условията? Той искаше да станат по-добри хората. Какво представляваше оная цел без този път към нея? Той пожелаваше от все сърце в тенджерата на всеки да има по десет пилета дневно, пожелаваше всекиму тоалетна с течаща вода и високоговорител, пожелаваше на всеки седем леки коли — по една за всеки ден от седмицата. Но какво се постигаше по този начин, щом не се постигаше нищо повече? Или искаха да го заблудят, че човек става добър, щом като му потръгне добре? В такъв случай собствениците на петролните полета и на каменовъглените мини трябваше да бъдат истински ангели!

Нима той не бе казал на Лабуде: „Дори в рая, за който мечтаеш, хората пак ще се удрят с юмрук по муцуните“? Нима раят, с двадесет хиляди марки среден доход за всеки варварин, представляваше цел, достойна за хората?

Докато, седнал така, той защищаваше собственото си нравствено поведение срещу изследователите на стопанската конюнктура, у него отново се пробудиха ония съмнения, които отдавна глождеха като червеи чувствата му. Действително ли бяха желателни човечните и почтени нормални хора, за които мечтаеше той? Не беше ли адска още самата представа за тоя рай на земята — независимо дали бе постижим или не? Би ли могла изобщо да се понесе от хората една такава епоха, позлатена с чисто благородство? Нямаше ли в същност тя да доведе по-скоро до затъпяване? Дали плановото стопанство не представляваше не само по-лесно осъществимото, но и по-лесно поносимото идеално положение? Дали неговата, Фабианова, утопия в същност нямаше значение само като обща насока, чието осъществяване бе както невъзможно, тъй и нежелателно? Не говореше ли той на света, както се говори на любимата: „Ще сваля за тебе звездите от небето!“ Подобни обещания бяха похвални, но какъв ужас, ако любимият действително ги изпълнеше. Какво щеше да прави клетата му любима със звездите, ако той й ги довлечеше?