Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Голямата, сива постройка със заострени ъглови кули, покрити с каменни плочи, все още се издигаше на своето място, сякаш изпълнена до покрива с детски грижи. На прозорците на директорското жилище все още имаше бели пердета и те контрастираха рязко с множеството черни, неукрасени с нищо прозорци, зад които се намираха класните стаи, занималните на учениците, гардеробите и спалните. По-рано винаги беше смятал, че някой ден откъм страната, където се намираше директорското жилище, грамадната сграда ще потъне дълбоко в земята — толкова значителен му се виждаше фактът, че на прозорците там висяха пердета. Влезе през вратата и се изкачи по стъпалата. Откъм класните стаи долитаха глухи и звънки гласове. Те изпълваха празния коридор. От първия етаж се носеше хорово пеене и свирене на пиано.

Фабиан отмина главното стълбище и се заизкачва по тесните стъпала към страничното крило. Насреща му се зададоха двама малки ученици.

— Хайнрих — викаше единият от тях, — трябва веднага да отидеш при Щъркела и да вземеш тетрадките.

— Може да почака! — каза Хайнрих и премина отчайващо бавно през люлеещата се стъклена врата.

„Щъркела — помисли Фабиан, — нищо не се е променило.“ Старите учители бяха още тук, прякорите им бяха останали същите. Само учениците се сменяха. Випуск след випуск идваше, биваше възпитаван и обучаван. Рано сутринта домакинът звънеше. И гонитбата почваше: спалня, умивалня, гардероб, трапезария. Най-малките слагаха масата, донасяха съдинките с маслото от хладилника и емайлираните канчета за кафе от кухненския подемник. Гонитбата продължаваше: занимални, бърсане на прах, класни стаи, учене, трапезария. Най-малките слагаха масата за обед. Гонитбата продължаваше: почивка, дежурство в градината, футбол, занимални, домашни упражнения, класни стаи, трапезария. Най-малките слагаха масата за вечеря. Гонитбата продължаваше: занимални, домашни упражнения, умивалня, спалня. Единадесетокласниците имаха право да остават два часа повече и ходеха да пушат цигари в парка. Нищо не се бе променило, сменяха се само випуските.

Фабиан застана на третия етаж и отвори вратата към аулата. Утринна молитва, вечерна молитва, свирене на орган, рожденият ден на кайзера, тържество за Седан, за битката при Таненберг, знамена на кулата, годишни изпити, разпускане на наборниците, откриване курсовете за участници във войната, отново свирене на орган и речи, изпълнени с благочестивост и достойнство. Единството, правото и свободата бяха пропили атмосферата на тази зала. Дали и сега се спазваха същите правила, както едно време: щом мине учител, всички да застават мирно? В сряда имаше два, а в събота три часа излизане. Дали все още, когато лишаваха някого от излизане, той трябваше да остане при инспектора и с помощта на ножица да превръща вестници в клозетна хартия?

И все пак не беше ли имало понякога и хубави мигове? Винаги ли бе чувствувал само лъжата, която се ширеше тук, и злокобната, неведома сила, която превръщаше цели поколения деца в послушни държавни чиновници и в ограничени буржоа? Имало бе понякога и хубави мигове, но те бяха хубави само като контраст на всичко останало.

Напусна аулата и се изкачи по мрачната вита стълба към спалните и към умивалните. Видя дългите редици железни легла. По стените висяха пижами, наредени по войнишки. Трябваше да има ред. Нощем единадесетокласниците се бяха завръщали тук от парка и бяха лягали при изплашените седмокласници и осмокласници. Малките бяха мълчали. Трябваше да има ред. Пристъпи до прозореца. В долината на реката блестеше градът със своите стари кули и тераси. Колко пъти, докато другите спяха, той се беше промъквал тук, и вперил поглед надолу, бе търсил къщата, в която лежеше болна майка му? Колко пъти бе притискал чело в стъклото и бе преглъщал сълзите си? Вярно, това не му бе навредило — нито карцерът, нито преглътнатите сълзи. Не бяха успели да превият тогава врата му. Неколцина се бяха застреляли. Не бяха много. През войната още повече бяха отишли на онзи свят. По-късно умряха още неколцина. Днес половината клас беше мъртъв.

Слезе по стълбата, излезе от зданието и се отправи към парка. С метли от клони, с лопати и с подострени пръчки бяха вървели бавно зад една ръчна количка, събирали бяха опадалата шума и набучвали разхвърляните хартии. Паркът беше просторен, спускаше се към един малък поток.

Фабиан тръгна надолу по старите познати пътеки, седна на една пейка, погледна към върховете на дърветата, продължи да се разхожда и напразно полагаше усилия да не връща в миналото това, което виждаше наоколо. Залите, стаите, дърветата и лехите, които го заобикаляха, не бяха действителност, а възпоминания. Тук той бе оставил детството си и сега го намираше отново. То струеше върху него от клоните, от стените, от кулите и го завладяваше. Все по-дълбоко навлизаше той в това меланхолично очарование.