Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Стигна до кегелбана, кеглите бяха подредени. Фабиан се огледа, беше сам, взе от сандъка една топка, замахна, втурна се и пусна топката по дървената пътечка. Тя подскачаше леко по нея. Пътеката все още беше неравна. Шест кегли паднаха с шум.

— Какво означава това? — сърдито запита някой. — Външни лица нямат работа тук!

Беше директорът. Почти не се бе променил. Само асирийската му брада бе посивяла още повече.

— Извинете! — рече Фабиан, вдигна леко шапка и поиска да се отдалечи.

— Момент — извика директорът.

Фабиан се извърна.

— Вие не сте ли наш бивш ученик? — запита той. Сетне протегна ръка. — Естествено, Якоб Фабиан! Добре дошъл! Много мило от ваша страна. Домъчня ли ви за старото училище?

Здрависаха се.

— Лоши времена — каза директорът. — Безбожни времена. Праведните има много да страдат.

— Кои са праведните? — запита Фабиан. — Дайте ми техните адреси.

— Вие сте си същият — рече директорът. — Всякога сте били един от най-добрите ученици и един от най-дръзките. Докъде я докарахте така?

— Държавата тъкмо се гласи да ми отпусне малка пенсия — каза Фабиан.

— Безработен? — строго запита директорът. — Повече очаквах от вас.

Фабиан се засмя.

— Праведните има много да страдат — заяви той.

— Да се бяхте явили тогава на държавен изпит — рече директорът. — Нямаше сега да сте без професия.

— Във всички случаи щях да съм без професия — отговори гневно Фабиан. — Дори ако упражнявах някаква. Мога да ви доверя, че с изключение на пасторите и педагозите, днес човечеството тъй се е объркало, че не знае къде му е главата. Компасът се е счупил, но тук, в тази сграда никой не забелязва това. Вие и сега, както преди, се возите нагоре-надолу с вашия асансьор — от трети до единадесети клас. Защо ли ви е компас?

Директорът пъхна ръце под пешовете на жакета си и каза:

— Ужасен съм. Нямало занимание за вас? Вървете и изградете характера си, млади момко! Защо сме изучавали история? Защо сме чели класици? Закръглете личността си!

Фабиан изгледа добре охранения, самодоволен господин и се усмихна. Сетне каза:

— Вие и вашата закръглена личност! — и си тръгна.

На улицата срещна Ева Кендлер. Тя се зададе заедно с две деца и изглеждаше доста напълняла. Изненада се, че изобщо я позна.

— Якоб! — извика тя и поруменя. — Никак не си се променил… Кажете добър ден на този чичо!

Децата подадоха ръка и направиха реверанс. И двете бяха момичета. Приличаха повече на майка си, отколкото тя на себе си.

— Най-малко десет години не сме се срещали — рече той. — Как си? Кога се омъжи?

— Мъжът ми е главен лекар в Каролахаус — заразказва тя. — Там не се напредва бързо. До частна практика изобщо не може да стигне. Може би ще замине с професор Вандсбек за Япония. Ако си заслужава, ще замина и аз допълнително с децата.

Той кимна и изгледа двете момиченца.

— По-хубаво беше тогава — тихо каза тя. — Помниш ли, когато бяха заминали родителите ми? Бях седемнадесетгодишна. Как бързо минава времето. — Тя въздъхна и оправи моряшките яки на момиченцата. — Преди човек да е поел напълно собствения си живот, и вече е натоварен с отговорността за децата си. Тази година дори няма да отидем на море.

— Разбира се, това е ужасно — каза Фабиан.

— Да — отвърна тя, — а сега да си ходим. Довиждане, Якоб!

— Довиждане!

— Подайте ръка на този чичо!

Двете момиченца направиха реверанс, притиснаха се до майка си и тръгнаха заедно с нея. Фабиан постоя още малко. Миналото сви зад ъгъла, с две деца за ръка, отчуждено, трудно можеше да се познае.

„Никак не си се променил“ — му беше казало миналото.

— Как мина? — запита майка му.

Бяха обядвали и сега стояха в магазина и разтоварваха един сандък с прах за избелване.

— Бях горе, в казармите. Ходих и в училището. Срещнах и Ева. Има две деца. Съпругът й е лекар.

Майката преброи пакетите, които бе струпала на рафта.

— Ева ли? Хубавичко момиче беше на времето. Каква беше тогава работата? Ти не се върна в къщи цели два дни.

— Родителите й бяха заминали и се наложи да проведа с нея няколкодневен просветен курс. За нея той беше първият и аз изпълних задачата си много добросъвестно и с истински благонравна сериозност.

— Много се безпокоях тогава — рече майка му.

— Но нали ти изпратих телеграма!

— Телеграмите са неприятно нещо — заяви старата жена. — Повече от половин час седях над нея и не се решавах да я отворя.

Той подаваше пакетите, майка му ги нареждаше.