Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Лабуде бе стоял здраво върху фактите, беше поискал да тръгне в поход и се беше препънал. Той, Фабиан, витаеше в пространството, защото нямаше достатъчно тежест, и продължаваше да живее. Но защо ли живееше още, след като не знаеше за какво живее? И защо неговият приятел, който бе знаел това „за какво“, не живееше вече? Умираха ония, които не трябваше да умират, и живееха, които не трябваше да живеят.

На фейлетонната страница от булевардния вестник, който се намираше на коленете му, той видя отново Корнелия.

„Една юристка става филмова звезда“

пишеше с тлъсти букви под снимката.

„Госпожица д-р Корнелия Батенберг — можеше да се прочете по-нататък в съобщението — е била открита от прочутия филмов индустриалец Едвин Макарт и още през следващите дни започва да се снима във филма «Маските на госпожа Z»“.

— Всичко хубаво! — прошепна Фабиан и кимна на изображението във вестника.

В другия ежедневник я видя още веднъж. Беше облечена с внушителен кеп и седеше пред кормилото на леката кола, която Фабиан вече знаеше. До нея се виждаше дебел, едър мъж — явно самият откривател. Текстът под снимката потвърди предположението му. Човекът изглеждаше брутален и лукав — като дявол без гимназиално образование. „Едвин Макарт — човекът с магическата пръчица за откриване на съкровища“ — твърдеше редакторът; най-новото му откритие се наричало Корнелия Батенберг. В качеството си на бивш кандидат на науките, тя представлявала нов, модерен тип в киното: интелектуалната немска жена.

— Всичко хубаво! — повтори Фабиан и втренчи поглед в снимката.

Колко отдавна бе сякаш всичко станало помежду им! Взираше се в изображението тъй, като че оглеждаше гроб. Някаква невидима, призрачно-зловеща ножица бе прерязала всички нишки, които го свързваха с този град. Останал беше без работа, приятелят му бе мъртъв, Корнелия се намираше в чужди ръце — какво ли още можеше да търси тук?

Грижливо откъсна фотографиите, прибра ги в бележника си и хвърли вестниците. Нищо не го задържаше в Берлин, копнееше да се върне там, отгдето беше дошъл: да се върне у дома, в родния си град, при майка си. При все че все още седеше на Анхалтската гара, в същност той отдавна вече не беше в Берлин. Щеше ли да се върне някога?

Когато неколцина души се разположиха нашироко около масата му, Фабиан стана, мина през пропуска на гарата и седна във влака, който чакаше сигнал, за да потегли.

Само да се махне оттук! Голямата стрелка на гаровия часовник бавно пълзеше по минутите. Само да се махне!

Фабиан седеше до прозореца и гледаше навън. Нивите и ливадите се носеха покрай него шеметно, сякаш се намираха върху някакъв въртящ се диск. От време на време сред танцуващите поляни се виждаха малки, боси селянчета, които махаха машинално. На една от ливадите пасеше кон. Някакво жребче подскачаше покрай оградата и поклащаше ритмично глава. След това влакът навлезе в мрачна борова гора. Стъблата бяха обрасли със сиви лишеи. Дърветата стояха като прокажени, сякаш им бе забранено да напускат гората.

Изпита чувството, че някой се взира настойчиво в него. Извърна се и погледна в купето. Спътниците му бяха равнодушни хора и си седяха равнодушно по местата, заети само със себе си. Кой ли го гледаше? В този миг той откри вън, в коридора, госпожа Ирене Мол. Тя пушеше цигара и му се усмихваше. Тъй като Фабиан не помръдна от мястото си, Мол му махна с ръка.

Той излезе.

— Просто скандално е, как се преследваме! — рече тя. — Накъде си тръгнал?

— Отивам си у дома.

— Бъди учтив — каза госпожа Мол — и ме запитай, ако обичаш, накъде съм потеглила аз!

— Накъде пътувате?

Тя се облегна на рамото му и прошепна:

— Офейквам! Едно от момчетата, които бях наела, взе, че издаде заведението. Научих за това днес сутринта от един полицейски чиновник, на когото бях удвоила месечната заплата. Ще дойдеш ли с мен в Будапеща?

— Не — каза той.

— Нося със себе си сто хиляди марки. Няма нужда да ходим чак до Будапеща. Искаш ли да се прехвърлим през Прага в Париж? Ще живеем в „Кларидж“. Или пък ще отидем във Фонтенбло и ще си наемем малка вила.

— Не — каза той, — аз се връщам у дома.

— Ела — замоли го тя. — Взела съм със себе си и скъпоценности. А останем ли без пукната пара, ще почнем да изнудваме бабките, дето идваха при мене. Зная интересни подробности. Или предпочиташ да идем в Италия? Какво ще кажеш за Беладжио?

— Не — отвърна той, — аз се връщам при майка си.

— Ах, ти, проклето магаре — гневно прошепна тя. — Да не искаш да коленича пред теб и да ти се обясня в любов? Какво имаш против мен? Да не би да съм прекалено образована за теб? Може би предпочиташ някоя глупава гъска? Слушай какво, на мен най-сетне ми омръзна да тичам подир първия срещнат мъж. Ти ми харесваш. Постоянно се срещаме. Това не може да бъде случайност! — Тя го хвана за ръката и почна да гали пръстите му. — Моля ти се, ела с мен!