Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Госпожа Лабуде изстена и се строполи в безсъзнание от стола си на пода. Никой от мъжете не се загрижи за нея. Векерлин бе отстъпил заднешком до вратата. Останалите трима мъже стояха приведени напред и чакаха неговия отговор.

— Векерлин — промълви тайният съветник и тежко се подпря върху облегалката на един стол.

Асистентът изкриви широкото си, бледо лице, сякаш искаше да се усмихне, и на няколко пъти разтвори уста.

— Дълго ли ще чакаме? — запита заплашително съдебният съветник.

Векерлин сложи ръка на дръжката на вратата и продума.

— То беше само шега!

Тогава Фабиан изкрещя — това бе някакъв нечленоразделен звук, който отекна като рев на животно. В следния миг той скочи напред и заудря асистента с двете си ръце, непрекъснато, без да гледа къде. Удряше несъзнателно, като някакъв автоматичен чук, удряше непрекъснато.

— Подлец! — изрева той, докато стоварваше двата си юмрука право върху лицето на другия.

Векерлин все още се усмихваше, сякаш искаше да се извини. Беше забравил, че ръката му е на дръжката на вратата и че искаше да избяга от стаята. Малко по малко той се свлече под ударите на колене. Изтегли се нагоре, хванат за дръжката, и вратата се отвори. Едва сега се сети за намерението си, промуши се в коридора. Фабиан го последва. Крачка по крачка двамата се приближаваха до стълбата, която водеше към партера, единият удряше, от другия течеше кръв.

Долу, в подножието на стълбата се бяха струпали студенти, които шумът бе привлякъл от различните помещения на института. Стояха безмълвни и изчакваха, сякаш чувствуваха, че онова, което става горе, е справедливо.

— Псе! — каза Фабиан и удари асистента под брадичката.

Векерлин се строполи по гръб, главата му се удари глухо в едно от стъпалата и той се затъркаля шумно надолу по стълбата. Фабиан се спусна след него и понечи да скочи отгоре му. Ала неколцина студенти бързо пристъпиха напред и го хванаха здраво.

— Пуснете ме! — викаше той и се дърпаше като бесен от вкопчените в него ръце. — Пуснете ме, ще го убия!

Някой затисна устата му. Прислужникът на института коленичи до асистента, който се опита да се изправи, но само изстена и падна пак на пода. Отнесоха го в стаята с каталозите.

На горния етаж, до самата стълба, стояха тайният съветник и бащата на Лабуде. През отворената врата се чуваха провлечени хлипания. Майката на Щефан беше дошла на себе си.

— Така значи, било само шега! — извика съдебният съветник и отчаяно се засмя.

Тайният съветник каза твърдо, сякаш най-сетне беше намерил изход:

— Доктор Векерлин е уволнен.

Студентите пуснаха Фабиан. Той наведе глава, това може би беше поздрав за сбогом, и напусна института.

То било само шега!

Господин Векерлин си беше направил една глупава шега и тя беше станала причина за смъртта на Лабуде. Не, това не беше самоубийство. Някакъв си дребен чиновник от катедрата по немска литература беше убил неговия приятел. Капнал беше в ухото му отровни думи, както се капва арсеник в чаша вода. Беше се прицелил на шега в Лабуде и бе дръпнал спусъка. И от незареденото оръжие се беше разнесъл смъртоносен изстрел.

Докато крачеше бързо по „Фридрихщрасе“, Фабиан все още виждаше пред очите си страхливо усмихнатото лице на Векерлин и поразен едва сега от своите действия, се питаше: „Защо се нахвърлих тъй безпощадно върху този тип, сякаш всичко трябваше да бъде унищожено? Защо яростта ми срещу него бе по-силна, отколкото скръбта ми по безсмисления край на Лабуде? Нима човек като този, който е причинил неумишлено едно такова голямо нещастие, не заслужава по-скоро съчувствие, отколкото омраза? Дали някога в живота си той ще може да заспи спокойно?“

Малко по малко Фабиан почна да разбира инстинкта си. Векерлин не беше действувал неумишлено. Той беше искал да улучи Лабуде — не да го убие, но да го нарани. Бездарният конкурент бе отмъстил на по-даровития. Лъжата му беше взривна капсула. Той я бе хвърлил в Лабуде и беше побягнал, за да наблюдава злорадо и отдалече експлозията.

Векерлин бе уволнен и освен това — пребит от бой. Но нямаше ли да бъде по-добре, ако той не беше загубил службата си и не бе получавал юмручните удари? Нямаше ли да бъде по-добре, ако — след като Лабуде бе вече мъртъв — лъжата на Векерлин бе продължила да живее? Вчера смъртта на приятеля бе изпълвала Фабиан с печал, днес тя го изпълваше със смут. Истината беше излязла наяве, за кого беше от полза това? Може би за родителите на Лабуде, които сега знаеха, че синът им е станал жертва на една отвратителна подлост? Преди да научат истината, за тях не бе имало лъжа. Сега справедливостта бе победила и самоубийството се беше превърнало в една трагична шега. Фабиан си представи погребението на Лабуде и го побиха тръпки: видя се сред траурното шествие, видя родителите на Лабуде, застанали до ковчега, близо до тях бе и тайният съветник; и ето, майката на Лабуде високо изкрещя. Тя откъсна черния креп от черната си шапка и разхлипана падна ничком.