Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— А сега тръгвам, инак наистина ще закъснея — рече той.

Когато излезе на улицата, видя, че тя гледа след него от прозореца и му кима. Махна й, засмя се и вървя бързо, докато от къщата не можеха да го виждат вече. Сетне позабави крачките си и накрая спря. На хубава криеница си играеше със старата жена! Побягна от дома, макар да нямаше никаква работа. Остави майка си сама в оная чужда, грозна стая, макар да знаеше, че тя е готова да даде цяла година от живота си срещу всеки час, прекаран заедно с него. А следобед щеше да дойде да го вземе от работа. Пак трябваше да играе на театър с нея. Тя не биваше да узнае за уволнението му. Костюмът на гърба му беше единственият, който бе можал да си купи сам в продължение на тридесет и две години. През целия си живот тя се беше трудила денонощно и беше пестила за него. Нямаше ли да има край всичко това?

Почна да вали и той влезе в универсалния магазин в западната част на града. Макар да не са строени за тая цел, универсалните магазини са изключително пригодни да създават развлечения на хора без пари и без чадър. Фабиан послуша една продавачка, която свиреше много сръчно на пиано. От щанда за хранителни продукти го прогони миризмата на риба, която той — може би поради ембрионални възпоменания — не можеше да понася още от дете. На етажа с мебелите някакъв млад човек искаше на всяка цена да му продаде един голям гардероб. Струвал си парите и едва ли друг път щял да му се падне такъв изключителен случай. При това нечувано предизвикателство Фабиан побърза да се отдалечи и премина в книжарския отдел. На една от масите с антикварни книги попадна на томче „Избрано“ от Шопенхауер, запрелиства го и се зачете. Предложението на тоя издивял дядко на човечеството да се облагороди Европа с помощта на индуската лечебна практика беше налудничаво хрумване, каквито бяха впрочем и всички положителни предложения досега — независимо дали ги бяха направили философи от деветнадесетия или икономисти от двадесетия век. И все пак старецът беше ненадминат. Фабиан намери едно типологично тълкувание и зачете:

„Тъкмо това е разликата, обозначена от Платон чрез изразите ευχολοζ δυσχαλοζ. Същото би могло да се отнесе и за твърде различната впечатлителност, проявявана от различните хора към приятните и неприятните възприятия, поради което един се смее на нещо, докарало друг вече почти до отчаяние; при това възприемчивостта към приятни усещания е толкова по-слаба, колкото по-силна е възприемчивостта към неприятните, и обратно. При равна възможност за щастлив или нещастен завършек на някаква работа, δυσχαλοζ ще се ядосва или тормози при нещастния, но няма да се радва при щастливия завършек; докато ευχολοζ няма да се ядосва и тормози при нещастния, но ще се радва при щастливия край. Ако δυσχαλοζ успее в девет от десет свои начинания, той не им се радва, а се ядосва на едното, в което не е сполучил; а ευχολοζ е в състояние при точно обратния случай все пак да се утеши и да се развесели с единствения си успех.

Но тъй като няма недъг без съответни компенсации, и в дадения случай δυσχαλοζ тоест мрачните и плахи характери, трябва да се справят общо взето с множество въображаеми, но затова пък с далеч по-малко реални несполуки и страдания, отколкото веселите и безгрижните характери; защото онзи, който вижда всичко черно, винаги се опасява от най-лошото и съответно взема предпазни мерки, не се излъгва в сметките си толкова често, колкото оня, който винаги гледа на всичко с увереност и откъм веселата страна.“

— Какво бих могла да ви предложа? — запита възстара госпожица.

— Имате ли памучни чорапи? — попита Фабиан.

Възстарата госпожица го погледна с възмущение и отвърна:

— На първия етаж.

Фабиан остави книгата на масата и заслиза по стълбите. Имаше ли право Шопенхауер да поставя на едно равнище тия два човешки типа? Нима самият той не бе заявил в своята психология, че чувството на охота в същност представлява духовен минимум от неохота?

В отдела за порцеланови изделия и керамични произведения на изкуството се беше стълпила развълнувана навалица. Фабиан се отправи нататък. Купувачи, продавачки и празноскитащи бяха заобиколили малко разплакано момиченце, което трябва да беше около десетгодишно, носеше на гърба си училищна чанта и беше облечено бедно. Цялото тяло на детето трепереше и то се взираше ужасено в злобните, възбудени лица на възрастните около него.

Дойде управителят на отдела.

— Какво става тук?