Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Пипнах това нагло същество, тъкмо като крадеше един пепелник — заяви някаква стара девица. — Ето!

И тя вдигна малка пъстра съдинка и я показа на своя началник.

— Веднага при директора! — изкомандува шефът.

— Това е то днешната младеж — рече някаква безвкусно натруфена гъска.

— Хайде, при директора! — извика една от продавачките и грубо хвана момиченцето за рамото.

То заплака още по-силно.

Фабиан си проби път през навалицата.

— Пуснете веднага детето!

— Но моля ви се — обади се управителят на отдела.

— Отде накъде се месите вие? — запита някой.

Фабиан перна продавачката през пръстите, за да пусне детето, после притегли момиченцето към себе си.

— Защо си взело точно пепелник? — запита го той. — Да не би да си пропушило вече пури?

— Нямах пари — каза момиченцето. После се надигна на пръсти. — Днес татко има рожден ден.

— Значи, чисто и просто краде, защото няма пари. От хубаво по-хубаво! — възмути се натруфената гъска.

— Напишете ни касова бележка — обърна се Фабиан към продавачката. — Ще вземем пепелника.

— Но детето заслужава наказание! — настояваше управителят на отдела.

Фабиан пристъпи към него.

— Ако се възпротивите на предложението ми, ще направя на сол целия ви порцеланов щанд.

Управителят сви рамене, продавачката написа бележка и изпрати пепелника на щанда за получаване. Фабиан отиде на касата, плати и взе пакетчето. Сетне придружи детето до изхода.

— Ето ти пепелника — каза му той. — Но внимавай хубаво да не го счупиш. Имало едно време едно малко момченце и то купило голямо глинено гърне за готвене. Искало да го подари на майка си за Коледа. И когато празникът дошъл, то взело гърнето в ръка и се запътило към полуотворената врата. Коледната елха блестяла приказно. „Ето мамо, тук има за теб едно…“ — започнало то и искало да каже: „Тук има за теб едно гърне“. Но в този миг се чул силен трясък, гърнето се счупило в ръба на вратата. „Ето ти, мамо, дръжката“ — рекло момчето, защото в ръката му била останала само дръжката.

Момиченцето го погледна, стисна здраво с две ръце своя пакет и каза:

— Но моят пепелник е без дръжка.

Поклони му се и побягна. После се извърна още веднъж, извика: „Благодаря!“ и изчезна.

Фабиан излезе на улицата. Дъждът беше спрял. Застана на бордюра и се загледа в автомобилите.

Една от колите спря пред него. Някаква стара дама, натоварена с пакети, се надигна тежко от мястото си, за да слезе. Фабиан отвори вратата, помогна на дамата, свали шапка и отстъпи встрани.

— Ето! — каза някой до него.

Беше старата дама. Тя тикна нещо в ръката му, кимна и влезе в универсалния магазин. Фабиан разпери пръсти. Върху дланта му имаше дребна монета. Без да желае, бе спечелил един петак. Нима вече беше добил вид на просяк?

Прибра монетата в джоба си, после пристъпи напук отново до бордюра и отвори вратата на още една кола.

— Ето! — рече някой.

Пак му подадоха монета.

„Че то се разраства вече в занаят“ — помисли си Фабиан, когато след четвърт час печалбата му стана шестдесет и пет пфенига. „Ако сега мине оттук Лабуде и види как отварям автомобилни врати, аз, завършилият история на литературата!“ — помисли си той.

Но тази мисъл не го изплаши. Не би искал да среща сега само майка си, а и Корнелия.

— Бихте ли приели едно скромно подаяние? — запита някаква жена и му подаде една по-едра монета.

Беше госпожа Ирене Мол.

— От доста време те наблюдавам, момчето ми — каза тя и се усмихна злорадо. — На нас все ни върви да се срещаме. Толкова зле ли ти е тръгнало вече? Ти постъпи прибързано, като отхвърли предложението на мъжа ми. Пък можеше да запазиш и ключовете. Все се надявах да те видя пак. Въздържаността ти само раздразва още повече желанието у мен. Хайде, помогни ми сега да си отнеса пакетите. Бакшишът вече е в джоба ти.

Фабиан й позволи да го натовари с пакетите си и я последва мълчаливо.

— Какво мога да сторя за теб? — запита замислено тя. — Уволнили са те от служба, така ли? Аз не съм злопаметна. За съжаление на Мол не може да се разчита вече. Той отпътува с параход за Франция или кой го знае за къде. И сега в жилището ни се е заселила криминалната полиция. Мол злоупотребявал с парите, дадени под негов нотариат. И то не напоследък, а от години насам. Никога не съм очаквала от него подобно нещо. Подценявали сме го.

— От какво живеете сега вие? — запита Фабиан.

— Отворих пансион. В днешни дни големите жилища са евтини. Мебелите ми подари един стар познат, тоест познанството ни е отскоро, стар е самият познат. В негова собственост останаха няколко дупки по вратите, откъдето може да наднича.