Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— „Майсторът винаги трябва да се мъчи.“ Тъй е писал Шилер — забеляза Фишер.

Фабиан излезе от нишата. Фишер уплашено отскочи крачка назад. Директорът Брайткопф се мъчеше да поотпусне с пръст яката на ризата си.

— Аз съм по-малко изненадан, отколкото вие — рече Фабиан и се отправи към стълбите.

— Ето го, идва вече — каза портиерът, който разговаряше с майката на Фабиан.

Тя беше оставила на пода куфара си; върху него бе сложила пътната си чанта, чантичката и чадъра си и кимна на своя син.

— Поработи ли както трябва? — запита тя.

Портиерът се усмихна добродушно и се върна обратно в своята будка.

Фабиан подаде ръка на майка си.

— Имаме още половин час време — рече той и вдигна багажа.

След като запазиха във влака едно място до прозорец (в средния вагон, тъй като госпожа Фабиан смяташе за целесъобразно предварително да намалява до възможния минимум неприятните последици от някоя евентуална железопътна катастрофа), двамата се заразхождаха насам-натам пред купето.

— Да не се отдалечаваме толкова! — дръпна тя за ръкава сина си. — Много лесно е да се открадне един куфар. Докато се обърнеш, и той изчезнал.

В края на краищата Фабиан стана по-подозрителен и от майка си и непрекъснато поглеждаше през прозореца към мрежата с багажа.

— Сега вече мога да си замина — рече тя. — Закачалката на палтото ти е зашита. Стаята ти пак има горе-долу приличен вид. Госпожа Холфелд изглеждаше обидена. Но човек не може да се съобразява с това.

Фабиан изтича до един от подвижните бюфети и донесе оттам сандвич с шунка, пакетче кейк и два портокала.

— Колко си лекомислен, момчето ми! — каза майка му.

Той се засмя, качи се в купето, пъхна тайно една банкнота от двадесет марки в ръчната й чанта и слезе обратно на перона.

— Кога най-сетне ще си дойдеш пак у дома? — запита тя. — Всеки ден ще ти готвя някое от твоите любими яденета и ще ходим на гости в градината на леля ти Марта. В магазина и без това има толкова малко работа.

— Щом мога, ще дойда — увери я той.

Когато застана на прозореца на купето, майка му рече:

— Пази си здравето, Якоб! И ако тук не потръгне както трябва, стегни си вързопчето и се върни в къщи.

Той й кимна. Гледаха се и се усмихваха един другиму тъй, както хората се усмихват по пероните на гарите — също като при фотограф, само че надлъж и шир не се виждаше никакъв фотограф.

— Всичко хубаво! — прошепна той. — Чудесно беше, дето дойде.

На масата имаше цветя. До тях беше оставен плик. Фабиан го отвори. От него изпадна банкнота от двадесет марки и една бележка. „Малко, но с обич от майка ти“ — пишеше на бележката. В долния ъгъл се виждаше още нещо: „Първо изяж шницела. В пергаментната хартия саламът ще издържи няколко дни.“

Пъхна в джоба си банкнотата от двадесет марки. Сега майка му седеше във влака и скоро щеше да намери другата банкнота от двадесет марки, която той беше тикнал в чантата й. От математична гледна точка резултатът бе нула. Защото сега и двамата разполагаха със същите суми, каквито бяха имали и преди. Но добрите дела не могат да се сторнират. Нравственото уравнение се различава от аритметичното.

Същата вечер Корнелия го помоли за сто марки. В коридора на филмовия концерн я срещнал Макарт. Бил дошъл в сградата на конкурентната фирма, за да води преговори за вземане под наем на някакви филми. Заговорил я. Тя била точно типът, който отдавна търсел. За следващия филм на неговата фирма, разбира се. Утре следобед трябвало да иде в бюрото му. Там щели да бъдат и продуцентът, и режисьорът. Може би щели да направят опит с нея.

— Ще трябва да си взема за следобед нов джемпър и шапка, Фабиан. Зная, че си останал почти без пари. Но просто не бива да изпускам тая възможност. Представи си само, че стана филмова актриса! Можеш ли да си го представиш?

— Но да — рече той и й даде последната си банкнота от сто марки. — Дано тия пари ти донесат щастие!

— На мен ли? — запита тя.

— На нас — поправи се той, за да й достави удоволствие.

Тази нощ Фабиан сънува. По всяка вероятност гой сънуваше по-често, отколкото допускаше. Но през тази нощ Корнелия го събуди и поради това той запомни съня си. Кой ли би го изтръгнал от сънищата му само до преди няколко дни? Кой ли би го разтърсвал боязливо среднощ, ако не беше почнал да спи до Корнелия?

В съня си беше вървял по някаква безкрайна улица Къщите бяха необозримо високи. Улицата бе съвършено безлюдна, а къщите нямаха нито прозорци, нито врати. Небето беше съвсем далечно и някак чудновато; също като че го гледаше от дълбок кладенец. Фабиан изпитваше глад и жажда и бе уморен до смърт. Виждаше, че улицата не свършва, но вървеше и искаше да стигне до края й.