Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Приятели! Съграждани! Честността трябва да победи!

— То се знае! — изреваха другите в хор и продължиха да тършуват един другиму из джобовете.

— Който е за мен, да вдигне ръка — извика Лабуде.

Присъствуващите вдигнаха ръце. Всеки вдигна една ръка, а с другата не преставаше да краде. Само малкото момиченце от най-долното стъпало вдигна и двете си ръце.

— Благодаря ви! — рече Лабуде и гласът му прозвуча развълнувано. — Настъпва векът на човешкото достойнство. Помнете този час!

— Ти си глупак! — извика Корнелия, която се появи зад Лабуде, влачейки след себе си някакъв едър, красив мъж.

— Най-добрите ми приятели са най-големите ми врагове — тъжно каза Лабуде. — Все ми е едно. Дори ако загина, разумът ще победи.

Проехтяха изстрели. Фабиан вдигна поглед. От всички страни се виждаха прозорци и покриви. И навсякъде стояха мрачни фигури, въоръжени с револвери и картечници.

Хората по стълбището залегнаха, но не престанаха да крадат. Изстрелите трещяха. Хората умираха с ръце в чуждите джобове. Стълбата се задръсти от трупове.

— За такива няма какво да се съжалява! — рече Фабиан на приятеля си. — А сега ела!

Но Лабуде продължаваше да стои под дъжда от куршуми.

— И за мен вече няма какво да се съжалява — промълви той, извърна се към прозорците и покривите и се закани.

От капандурите и стрехите се сипеха изстрели. По прозорците висяха ранени. На върха на един покрив се бореха двама мъже с атлетическо телосложение. Душеха се и се хапеха, докато единият от тях се олюля, и двамата полетяха стремглаво надолу. Чу се как издрънчаха празните им черепи. Самолети бръмчаха остро под тавана на залата и хвърляха върху къщите запалителни факли. Покривите пламнаха. Прозорците бълваха зеленикав дим.

— Защо хората правят така?

Малкото момиченце от универсалния магазин хвана Фабиан за ръка.

— Искат да строят нови къщи — отговори той.

Взе на ръце детето и като прескачаше мъртъвците, заслиза по стълбите. По средата на стълбището се натъкна на един дребен човек. Той стоеше, пишеше цифри в някакъв тефтер и мърдаше устни, сякаш пресмяташе.

— Какво правите? — запита Фабиан.

— Продавам остатъците — гласеше отговорът. — Тридесет пфенига на труп, за по-малко износените характери се доплащат пет пфенига. Упълномощен ли сте да преговаряте?

— Вървете по дяволите! — изкрещя Фабиан.

— По-късно — рече дребният човек и продължи да пресмята.

В подножието на стълбата Фабиан остави малкото момиченце.

— Хайде сега върви си в къщи! — каза му той. Момиченцето тръгна. Подскачаше на един крак и пееше.

Фабиан изкачи пак няколко стъпала.

— Няма да спечеля нито пфениг — мърмореше дребничкият човек, край когото той мина отново.

Фабиан забърза. Горе къщите се срутваха. Високи, буйни пламъци се издигаха над каменните развалини. Пламтящи греди се накланяха бавно и падаха, сякаш потъваха в памук. Все още ехтяха единични изстрели. Сред развалините се промъкваха хора с противогазови маски. Щом двама от тях се срещнеха, вдигаха пушки, прицелваха се и стреляха. Фабиан се огледа. Къде ли беше Лабуде?

— Лабуде! — извика той. — Лабуде!

— Фабиан! — чу се нечий глас. — Фабиан!

— Фабиан! — викаше Корнелия и го разтърсваше. Той се събуди. — Защо викаш Лабуде?

Тя го поглади по челото.

— Сънувах — рече той. — Лабуде е във Франкфурт.

— Да запаля ли лампата? — запита тя.

— Не, заспивай бързо пак, Корнелия, утре трябва да бъдеш хубава. Лека нощ!

— Лека нощ! — отвърна Корнелия.

А сетне и двамата дълго лежаха будни. Всеки знаеше, че другият не спи, но мълчаха.

Когато на другата сутрин Корнелия тръгна за работа, Фабиан седна върху перваза на отворения прозорец. Корнелия носеше под мишница канцеларска чанта и крачеше енергично. Тя имаше работа. Печелеше пари. А той седеше на прозореца и оставяше слънчевите лъчи да го гъделичкат приятно. Слънцето грееше топло, сякаш всичко на тоя свят беше в пълен ред и нищо не го вълнуваше.

Корнелия беше вече далеч. Не биваше да я вика обратно. Ако го стореше и, надвесен през прозореца, й кажеше: „Върни се, не искам да работиш, не искам да отиваш при Макарт!“, тя би му отвърнала: „Какво ти е хрумнало? Дай ми пари или не ме задържай!“ Какво друго би могъл да стори Фабиан — той вдигна поглед към слънцето и му се изплези.

— Какво правите там? — запита госпожа Холфелд.