Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Тлъсти жени с набраздени от бръчки тела седяха край маси и пиеха чай. Носеха скъсани чорапи и плетени шапчици, килнати на тила. От време на време проблясваха гривни и обици. Една от старите жени бе окачила на носа си златен пръстен. На други маси седяха дебели мъже, обрасли като горили, с цилиндри, някои по лилави долни гащи, всички с големи пури между дебелите си устни. Мъжете и жените гледаха жадно към някаква завеса. Тя се отдръпна и по едно издигнато мостче почнаха да минават с напета походка млади мъже, с плътно прилепнали трика — също като превзети манекенки. Млади момичета, в трико, последваха младежите, усмихваха се пресилено и старателно излагаха на показ всичко, което беше закръглено у тях. Фабиан позна няколко: скулпторката Кулп, Селоу, а също и Паула от увеселителното заведение на Хаупт.

Старите жени и мъже притискаха към очите си театрални бинокли, скачаха, втурваха се през столове и маси, блъскаха се към издигнатата пътека, удряха се едни други, за да се приближат повече. Разкривени физиономии, ухилени начервени уста, тънки, обгорели от слънцето ръце, конвулсивно тръпнещи крака изпълниха пода. На земята сякаш беше постлан жив персийски килим.

— Тук е и твоята Корнелия — рече госпожа Ирене Мол.

Тя седеше до него и си похапваше мънички млади мъже, поставени в голяма кесия за бонбони. Най-напред разкъсваше дрехите им. Правеше го тъй, сякаш белеше шоколадови блокчета, увити в хартия. Фабиан затърси с поглед Корнелия. Докато всички останали се валяха по пода, вплетени в объркан възел, тя стоеше сама на пътеката и се бранеше от някакъв дебел, брутален мъж, който разтваряше с една ръка устата й, а с другата се мъчеше да натика в нея запалена пура, с жарта напред.

— На тоя няма никакъв смисъл да се противиш — каза Ирене Мол, без да престава да рови с кесията си. — Това е Макарт, филмов фабрикант, червив с пари. Жена му се отрови.

Корнелия се олюля и падна сред хаоса до Макарт.

— Хайде де, скочи след нея и ти! — каза Мол. — Само че те е страх да не се счупи стъклото между теб и другите. Смяташ света за витрина.

Корнелия не се виждаше вече. Но затова пък сега Фабиан съзря кандидата за онзи свят Вилхелми. Беше напълно гол, левият му крак представляваше протеза. Стоеше върху едно легло с балдахин и се носеше с него над вълните на развълнуваното море от хора. В леглото се беше вкопчила Кулп. Вилхелми размахваше патерицата си и удряше момичето по главата и ръцете, докато най-сетне, обляно в кръв, то се пусна и потъна в дълбините.

Вилхелми закачи на патерицата си канап, завърза на края му банкнота и метна тази въдица. Хората под него подскачаха като риби във въздуха, опитваха се да захапят банкнотата, падаха изнемощели и се засилваха отново. Ето! Една жена бе сполучила да захапе банкнотата с уста. Беше Селоу. Разнесе се пронизителният й писък. В езика й се беше забила въдичка. Вилхелми почна да тегли шнура. С разкривено от болка лице Селоу се приближаваше все повече към леглото. В този миг зад нея се появи скулпторката, обгърна тялото на приятелката си с две ръце и почна да я дърпа назад. Езикът на Селоу изскочи от устата й и се разтегна. Вилхелми и скулпторката се опитваха да издърпат момичето, всеки от тях я теглеше към себе си. Езикът ставаше все по-дълъг, заприлича на червена ластична лента, изпъната до скъсване. Вилхелми се задъхваше и се заливаше от смях.

— Чудесно! — извика Ирене Мол. — Прилича на теглене на въже. Живеем във века на спорта. — Тя смачка празната кесия и рече: — А сега ще изям теб.

Смъкна с рязко движение пелерината му. Пръстите й се разтваряха като ножици и разрязваха костюма на Фабиан. Той я удари по главата с дръжката на чадъра си. Нападателката се олюля и го пусна.

— Но аз те обичам — прошепна тя и се разплака.

Сълзите напираха като малки сапунени мехури от ъглите на очите й, ставаха все по-големи и по-големи, и засияли с многоцветни отблясъци, се вдигаха във въздуха.

Фабиан стана и продължи по-нататък.

Попадна в една зала без стени. Безброй стъпала се издигаха от единия към другия край на залата. На всяко стъпало имаше хора. Те гледаха заинтригувани нагоре и бъркаха един другиму в джобовете. Всеки крадеше от всекиго. Всеки тършуваше тайно по джобовете на човека, пред себе си и, докато вършеше това, биваше ограбван от този, който се намираше зад него. В залата беше съвсем тихо. И при все това всичко беше в движение. Крадяха усилено и позволяваха да ги ограбват. На най-долното стъпало стоеше едно малко десетгодишно момиченце и измъкваше пъстър пепелник от палтото на човека пред себе си. Внезапно на най-горното стъпало се появи Лабуде. Той вдигна ръце, погледна надолу към стълбата и извика: