Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

Сетне излезе от стаята. Лекарят и надзирателят тръгнаха след него. Фабиан и майка му погледнаха през прозореца. Пред къщата беше спряла кола. Тримата мъже излязоха от вратата. Шофьорът помогна на възрастния изобретател да облече някакво сиво пардесю за път. Пелерината сгънаха и прибраха.

— Странен човек — каза майката, — но не е побъркан. — Колата потегли. — Защо в същност надникна в гардероба?

— Днес сутринта го заключих в гардероба, за да не го забележи хазайката — обясни синът.

Майка му наля чай.

— И все пак лекомислие е от твоя страна да пускаш съвсем непознати хора да спят тук. Докато се усетиш, и станало нещо. Дано да не е изцапал нещата ти в гардероба.

Фабиан записа върху плика адреса на лудницата и го прибра. След това седна да вечеря. Когато се навечеряха, каза:

— Хайде сега, приготви се. Отиваме на кино.

Докато старата жена се обличаше, той отиде при Корнелия и й каза, че е пристигнала майка му. Момичето беше уморено и вече си бе легнало.

— Ще поспя, докато се върнеш от киното — рече тя. — Ще се отбиеш ли тогава пак при мен?

Той обеща.

Филмът, който гледаха Фабиан и майка му, представляваше някаква глупава театрална пиеса, чиято сюжетна линия се развиваше в две насоки. В нея не само не беше спестено нищо, но и представеният лукс надхвърляше всяка граница. При все че от благоприличие това не бе показано, човек добиваше впечатление, че под леглата има златни нощни гърнета. Майката се смя много и това толкова зарадва Фабиан, че и той почна да се смее.

Прибраха се пеша. Майка му беше доволна.

— Ако на времето бях тъй здрава, както съм днес, моето момче, и за теб щеше да е по-добре — каза тя след известно време.

— И така не беше лошо — отвърна той. — А освен това, то е минало вече.

В къщи поспориха кой да спи в леглото и кой — на кушетката. Накрая победи Фабиан. Майка му приготви кушетката за спане. После той каза, че трябвало да се обади оттатък.

— Там живее една млада дама, с която сме приятели.

Пожелаха си за всеки случай „лека нощ“, Фабиан целуна майка си и тихо отвори вратата. След минута се завърна.

— Заспала е вече — прошепна той и се качи на своята кушетка.

— Едно време такова нещо не би било възможно — забеляза госпожа Фабиан.

— И нейната майка казала същото — рече синът й и се обърна към стената.

Изведнъж, малко преди да заспи, той се надигна пак, прекоси бос тъмната стая, наведе се над леглото и каза както някога:

— Приятен сън, майчице!

— И на теб! — промълви тя и отвори очи.

Той не можа да види това. В тъмнината се върна пипнешком на своята кушетка.

На следната утрин го събуди майка му.

— Ставай. Якоб! Инак ще закъснееш за работа!

Той се приготви бързо, изпи кафето си на крак и каза „довиждане“ на майка си.

— През това време аз ще подредя тук — рече тя. — Всичко е потънало в прах. А пък на палтото ти се е скъсала закачалката. Излез без палто. Вън е топло.

Фабиан се облегна на рамката на вратата и загледа как майка му шета. Нейното усърдие, породено от нервност и от любов към реда, създаваше уютност. От това цялата стая бе станала някак по-друга и внезапно му напомни за дома.

— Гледай само да не седнеш за пет минути с ръце в скута! — предупреди я той. — Ех, че хубаво щеше да бъде, ако сега имах свободно време, нали? Можехме да идем в зоологическата градина. Или в аквариума. Или пък да си останем тук и да ми разкажеш пак какъв съм бил смешен като дете. Как съм издраскал цялата табла на кревата с карфица и после съм те завел за ръка, за да ти покажа великолепната картина. Или как съм ти подарил за рождения ден бели и черни конци и една дузина игли за шев и секретни копчета.

— И пакетче карфици, и черни и бели копринени конци. Сякаш беше вчера — каза майката и оправи сакото му. — Костюмът ти трябва да се оглади.

— И би трябвало да имам жена и седем мънички, смешни дечица — допълни с мъдра предвидливост той.

— Махай се и отивай на работа! — майка му сложи заканително ръце на хълбоците. — Трудът е нещо здравословно. Впрочем следобед ще дойда да те взема от службата. И ще ме изпратиш до гарата.

— Колко жалко, че можеш да останеш само един ден!

Той се върна пак. Майка му не погледна към него. Заловила се бе да оправя кушетката.

— Не можех да издържам повече там — промълви тя. — Но сега всичко е пак наред, само трябва да спиш повече и не бива да гледаш толкова тъжно на живота, момчето ми. От това той не става по-лек.