Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

— Ех, да беше толкова лесно! — въздъхна един от неговите съседи, късоглед младеж. — И за кражбата се иска наука. Лежах една година в затвора. Е, няма що, има и по-приятни места.

— Все ми е едно, поне докато не са ме тикнали там — възбудено заяви дребничкият господин. — Жена ми не може да даде на децата дори парче хляб за училище. Няма да стоя и да гледам повече това.

— Като че ли пък краденето има някакъв смисъл — каза едър, широкоплещест човек, който се беше облегнал на прозореца. — Щом няма какво да плюска, дребният буржоа веднага се превръща в лумпенпролетарий. Защо не разсъждавате с малко повече класово съзнание, противен дребосък? Все още ли не виждате къде ви е мястото? По-добре помогнете да се подготви почвата за политическа революция.

— Дотогава децата ми ще пукнат от глад!

— Ако ви тикнат зад решетките за кражба, уважаемите ви деца ще пукнат още по-бързо от глад — каза човекът до прозореца.

Късогледият младеж се засмя и сви рамене, сякаш се извиняваше.

— Подметките ми са вече съвсем скъсани — рече дребничкият господин. — Ако всеки път идвам пеш до тук, за една седмица обувките ще свършат, а за трамвай нямам пари.

— Не ви ли отпуснаха кундури от благотворителната организация? — запита късогледият.

— Моите крака са много изнежени — заяви дребничкият господин.

— Обесете се тогава! — каза човекът до прозореца.

— Вратът му е много изнежен — рече Фабиан.

Младежът бе сложил на масата няколко монети и броеше състоянието си.

— Половината пари редовно отиват за писма, с които търсиш работа тук и там. Плащаш пощенска такса за изпращане. Плащаш пощенска такса за получаване. Всяка седмица преписвам и заверявам по двадесет пъти удостоверенията. А никой не ти праща книжата обратно. Дори не ти отговарят. Навярно писарушките по канцелариите си правят колекции от пощенските марки, които прилагам за отговор.

— Но властите правят всичко, което е по силите им — каза човекът до прозореца. — Между другото те откриха за безработните безплатни курсове по рисуване. Това е истинско благодеяние, господа. Първо, човек се научава да рисува ябълки и бифтеци, и второ, с тях се засища. Художественото възпитание като средство за прехрана.

Дребничкият господин, който очевидно беше изгубил всякакво чувство за хумор, каза унило:

— Това никак не ми помага. Защото аз съм художник.

В това време един чиновник прекоси чакалнята и Фабиан, станал вече по-предпазлив, го запита дали има някакви изгледи да го оправят тук. Чиновникът го попита има ли бележка от районното бюро за безработни.

— Още не сте се зарегистрирали там? Трябваше най-напред това да свършите.

— Значи, трябва да ида отново там, откъдето започнах обиколките си преди пет часа — каза Фабиан.

Но чиновникът вече беше изчезнал.

— Общо взето обслужването е вежливо — рече младежът, — но никой не може да твърди, че справките винаги са безупречни.

Фабиан потегли с автобуса към бюрото за безработни в района, където живееше. Вече беше изхарчил цяла марка за път и от яд не гледаше през прозореца.

Когато пристигна, бюрото беше затворено.

— Покажете ми документите си — каза портиерът. — Може би ще мога да ви помогна.

Фабиан подаде на добряка плика със своите документи.

— Аха — каза портиерът, след като ги прегледа обстойно, — в същност вие съвсем не сте безработен.

Фабиан се отпусна върху един от бронзовите километражни камъни, поставени за украса пред входа.

— Вие, тъй да се каже, имате нещо като платен отпуск до края на месеца. Нали получихте парите от фирмата?

Фабиан кимна утвърдително.

— Тогава елате пак след четиринадесет дни — посъветва го другият. — Дотогава можете да си опитате късмета със заявления направо по учрежденията. Следете във вестниците обявите за предлагане на работа. Няма кой знае какъв смисъл, но човек не бива да се отчайва.

— На добър път! — рече Фабиан, взе документите и се отправи към зоологическата градина, където възнамеряваше да изяде две-три кифли. Но в края на краищата нахрани с тях лебедите, които бяха излезли с малките си на разходка из езерото.

Когато привечер влезе в своята стая, завари там майка си. Тя беше седнала на кушетката, остави настрана някаква книга и рече:

— Изненада ли се, моето момче?

Прегърнаха се. Тя продължи:

— Не можех иначе, трябваше да видя как си. А през това време баща ти внимава никой да не влезе в магазина. Тревожех се за тебе. Не отговаряш вече на писмата ми. Десет дни не си писал. Покой нямах, Якоб.