Ерих Кестнер - Фабиан (Историята на един моралист)

По настояване на новия чичо двамата се чукнаха с кафените чаши и извикаха:

— Наздраве!

— Обичам живота — призна възрастният господин и почти се смути. — Обикнах го както трябва едва след като обеднях. От радост понякога ми идва да ухапя слънчевите лъчи или пък ветреца, който подухва в парка. И знаете ли на какво се дължи това? Често си мисля за смъртта — а кой прави това днес? Никой не мисли за смъртта. Всеки я оставя да го изненада, като сблъскване между влакове или друга неочаквана катастрофа.

Толкова са оглупели хората. Всеки ден мисля за смъртта, защото тя всекидневно може да ми направи знак да я последвам. И тъкмо защото мисля за нея, обичам живота. Това е прекрасно изобретение. А нали знаете — от изобретения поне разбирам.

— Ами хората — тях обичате ли?

— Глобусът е заразен от краста — изръмжа старецът.

— Да обичаш живота и същевременно да презираш хората, такова нещо рядко води до добър край — рече Фабиан и стана.

Сбогува се с госта, който още не беше допил кафето си, помоли госпожа Холфелд да не безпокои чичо му и се отправи към районното бюро за регистриране на безработни.

След като се разправи с трима чиновници, тоест след два часа, разбра, че е сбъркал адреса и че следвало да се отнесе до друг клон, определен нарочно за канцеларски чиновници. Отиде с автобуса до площад „Витенберг“ и оттам — на посоченото място. Упътили го бяха погрешно. Попадна сред тълпа безработни болногледачки, детски надзирателки и машинописки и като единствен посетител от мъжки пол събуди сред тях най-жив интерес.

Оттегли се, излезе на улицата и няколко къщи по-нататък намери един магазин, който приличаше на централа на потребително дружество, но сега представляваше тъкмо онзи клон от службата за безработни, където трябваше да се регистрира. Зад някогашния тезгях на магазина седеше чиновник, а отпред, наредени на дълга опашка, стояха безработните чиновници, подаваха един след друг своите картони за подпечатване и получаваха необходимия контролен знак.

Фабиан се изненада, като видя колко спретнато облечени бяха тези безработни. За някои от тях можеше направо да се каже, че са елегантни, и ако човек би ги срещнал на Курфюрстендам, безусловно би ги помислил за хора, които се разхождат, за да убият времето си. Навярно те съчетаваха утринното идване до бюрото с една разходка по елегантните търговски улици. За стоенето пред витрините все още не се заплащаше, а кой би се наел да познае, дали не могат или просто не искат да купят нещо? Носеха празничните си костюми и имаха пълно право — нима някой имаше толкова много празници, колкото те?

Сериозни, в стремежа си да проявят изрядно държание, те стояха под строй и чакаха да приберат своите картони с печатите. Сетне излизаха, сякаш напускаха зъболекарската клиника. Понякога чиновникът изругаваше и отделяше някой картон настрана. Някакъв помощник отнасяше тия картони в съседното помещение. Там се бе разположил един инспектор и искаше сметка от нередовните посетители на контролния пункт. От време на време на вратата се показваше човек с вид на портиер и извикваше някое име.

Фабиан зачете печатните обявления, окачени по стените. Забранено бе да се носят ленти на ръката. Забранено бе трамвайните билети „смяна“ да се използуват от други, освен от първоначалните им притежатели. Забранено бе да се предизвикват политически спорове, както и да се участвува в тях. Съобщаваше се къде срещу тридесет пфенига може да се получи изключително питателен обед. Съобщаваше се за кои начални букви контролните дни бяха отложени. Съобщаваше се за кои професии справочните бюра се преместват другаде и за кои се променят приемните часове. Съобщения. Забрана. Забрана. Съобщения.

Малко по малко учреждението се изпразни. Фабиан представи своите документи на чиновника. Човекът му каза, че тук обикновено не регистрирали работници по рекламата и препоръча на Фабиан да се обърне към пункта, предназначен за хората със свободни професии, научни работници и артисти. Даде му и адреса.

Фабиан отиде с автобуса до „Александерплац“. Беше почти обед. В новия клон попадна сред доста пъстро общество. От обявленията разбра, че се търсят по възможност лекари, юристи, инженери, дипломирани агрономи и учители по музика.

— Сега съм зачислен при Организацията за подпомагане на пострадалите от кризата — рече някакъв дребен господин. — Получавам 24,50 марки. На всеки член от семейството ми седмично се падат по 2,72 марки, което прави по 38 пфенига дневно на човек. Пресметнах точно през хроническата си отпуска. Ако продължава така, скоро ще премина към кражби с взлом.