Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Шофирайки по двулентовото шосе, забулено в ефирна като паяжина мъгла, Рой започна да подозира, че в покрайнините няма да се натъкне на обикновена къща, нито на елементарния проблем дали е обитавана от Спенсър Грант или не. Очакваше го нещо друго.

Асфалтът отстъпи място на чакъл. От двете страни на пътя имаше болнави палми, които не бяха подрязвани от години. Най-сетне Рой се приближи до оградата от вериги.

Маскираният микробус за пици вече беше там. Червените му стопове светеха в рехавата мъгла. Рой погледна в огледалото за обратно виждане и видя фарове на стотина метра зад него. Джонсън и Векио.

Рой спря, слезе от колата и тръгна към портата. Кал Дормон го чакаше.

Зад оградата от вериги, в посребрената от фаровете мъгла ритмично се движеха странни машини. Приличаха на праисторически птици, които кълват червеи от земята. Петролни помпи. Един от нефтените залежи, разпръснати из Южна Калифорния.

Джонсън и Векио се присъединиха към Рой и Дормон.

— Петролни кладенци — отбеляза Векио.

— Проклети петролни кладенци — добави Джонсън.

— Само няколко проклети петролни кладенци — рече Векио.

Рой даде указания и Дормон отиде до микробуса, за да вземе фенерче и ножовка. Отвътре микробусът беше добре екипиран и съоръжен с всякакви инструменти и електронни устройства, които можеше да потрябват по време на полева операция.

— Ще влезем ли? — попита Векио. — Защо?

— Може да има къщичка на пазач — отговори Рой. — Грант може да е пазач и да живее тук.

Рой усети, че тримата агенти се безпокоят да не станат за смях за втори път тази нощ. Но те знаеха, че по всяка вероятност Грант бе вкарал фалшив адрес във файловете на отдел „Моторни превозни средства“ и шансът да го намерят в това нефтено поле е малък и почти равен на нула.

Дормон сряза веригите на портата и осветявайки пространството между помпите, всички тръгнаха по чакълената алея. Тук-там поройният дъжд от предишната нощ бе отмил чакъла и бе останала само кал. Обиколиха скърцащите помпи и се върнаха при портата, без да са открили пазач. Новите обувки на Рой бяха съсипани.

Без да разговарят, четиримата изтриха подметките си в тревата до чакълената алея.

Рой остави другите да чакат указания и се върна в колата си. Смяташе отново да установи връзка с „Мама“ и да намери друг адрес на онзи скапан човешки боклук на име Спенсър Грант.

Рой беше ядосан и това не беше хубаво. Гневът пречеше на трезвия разум. Никой проблем не се решаваше в състояние на ярост.

Той започна да диша дълбоко, освобождавайки се от напрежението. Представи си спокойствието като изпарения с цвят на праскова, а напрежението — като жлъчнозелена мъгла, излизаща от ноздрите му.

Рой бе научил този метод за контролиране на емоциите от книга с тибетски мъдрости. Всъщност книгата може би беше китайска. Или индийска. Не беше сигурен. Бе прочел много източни философии в непрестанния си стремеж към по-задълбочено самосъзнание и превъзходство.

Пейджърът писукаше, когато Рой се качи в колата. Той го откачи от сенника. В прозорчето за съобщения Рой видя името Клек и телефонен номер с код 714.

Джон Клек ръководеше издирването на деветгодишния понтиак, регистриран на името Валери Кийн. Ако тя се придържаше към обичайната си схема, колата трябваше да е изоставена на някой паркинг или улица в града.

Рой се обади на номера, записан на пейджъра и гласът, който отговори, несъмнено беше на Клек. Джон беше на двайсет и няколко години, слаб и върлинест, с огромна адамова ябълка и лице, което наподобяваше муцуна на пъстърва, но гласът му беше плътен, мелодичен и звучен.

— Аз съм — каза Рой. — Къде си?

— Летище „Джон Уейн“ в Ориндж Каунти. Понтиакът е тук, на един от паркингите. Събираме имената на билетопродавачите, които са били на работа вчера следобед и вечерта. Имаме нейни снимки. Някой може да си спомни, че й е продал самолетен билет.

— Направете го, но сигурно няма да стигнете доникъде. Тя е твърде умна, за да изостави колата там, откъдето ще се качи на друго превозно средство. Знае, че няма да бъдем сигурни и ще загубим ценно време, докато проверяваме.

— Освен това се опитваме да разговаряме с всеки таксиметров шофьор, който е бил на работа на летището по онова време. Може да не е взела самолет, а такси.

— А може да е отишла в някой хотел наблизо. Проверете дали някой портиер или пиколо не я помни.

— Добре. Този път тя няма да отиде далеч, Рой. Ще я спипаме.

Рой можеше и да бъде окуражен от увереността на Клек и от великолепния тембър на гласа му, ако не знаеше, че Джон прилича на риба, опитваща се да глътне праскова.