Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Ив и Рой седнаха един до друг на канапето. На очарователна масичка пред тях бяха сложени чайници с горещ чай, подноси с пасти и купички със сметана и конфитюр.

Докато посръбваха и ядяха, тя му разказа за тристате милиона, които баща й бе прехвърлил на нейно име. Рой беше толкова щастлив, че в очите му бликнаха сълзи. Какъв мил човек.

После разговаряха за бъдещето.

Времето, когато отново щяха да бъдат заедно всяка нощ и без да се крият, беше отчайващо далеч. И. Джаксън Хейнс щеше да встъпи в длъжност като президент на двайсети януари, след седемнайсет месеца. Следващата година той и вицепрезидентът щяха да бъдат убити, макар че Джаксън не знаеше тази подробност. С одобрението на конституционните специалисти и по препоръка на Върховния съд на САЩ двете камери на Конгреса щяха да предприемат безпрецедентната стъпка да насрочат специални избори. Ив Мари Линкълн Хейнс, вдовица на президента мъченик, щеше да се кандидатира за длъжността, да бъде избрана със съкрушително мнозинство и да започне първия си мандат.

— Година след това аз ще съм била достатъчно дълго време в траур — каза тя. — Мислиш ли, че година е благоприлично?

— Повече от благоприлично — отговори Рой. — Особено когато хората ще те обичат толкова много и ще искат да си щастлива.

— И после ще мога да се омъжа за агента герой на ФБР, намерил и убил избягалия от затвора маниак Стивън Акблом.

— Още четири години и ще бъдем завинаги заедно. Всъщност това не е толкова дълго време. Обещавам да те направя щастлива, Ив, и с чест да изпълнявам задълженията си на Пръв джентълмен.

— Знам, че ще го сториш, скъпи.

— А дотогава всеки, който не харесва онова, което правим…

— Ще бъде третиран с крайно състрадание.

— Точно така.

— А сега, хайде да не говорим повече колко много трябва да чакаме. Да обсъдим други от чудесните ти идеи. Да правим планове.

Двамата дълго говориха за униформите на различните нови федерални органи, които искаха да създадат. Разговорът се фокусира върху дилемата дали металните клипсове и ципове са по-вълнуващи от традиционните костени копчета.

На лъчите на силното слънце се печаха млади мъже с атлетични тела и поразително привлекателни жени по миниатюрни бикини. Деца строяха пясъчни замъци. Пенсионери със сламени шапки седяха на сянка под чадърите. Всички бяха щастливи и не съзнаваха за съществуването на очи в небето и за вероятността, че може светкавично да бъдат ликвидирани по прищявка на политици от различни националности или дори от някой обезумял гениален компютърен хакер, живеещ в киберпсихарска фантазия в Кливланд, Лондон, Кейптаун или Питсбърг.

Докато се разхождаше по брега, близо до линията на прибоя, той леко потърка лицето си. Брадата му причиняваше сърбеж. Имаше я от шест месеца и я поддържаше. Брадата му беше мека и добре оформена и Ели настояваше, че така е по-хубав. Но в горещия августовски ден лицето го сърбеше, сякаш в брадата имаше въшки и той копнееше да се избръсне гладко.

Освен това харесваше вида на лицето си без брада. През осемнайсетте месеца, изминали от нощта, в която „Годзила“ атакува ранчото във Вейл, един способен пластичен хирург от частна английска клиника бе извършил три операции на цикатриксиалния белег. Ивицата бе станала тънка като косъм и почти незабележима дори когато кожата му имаше слънчев загар. Хирургът работи и върху носа и брадичката му.

Той използваше десетки имена, но нито Спенсър Грант, нито Майкъл Акблом бяха сред тях. Между най-близките си приятели от съпротивата той беше известен като Фил Ричардс. Ели бе предпочела да запази малкото си име и прие фамилията Ричардс. Роки реагираше на псевдонима „Убиец“ толкова адекватно, колкото и на предишното си име.

Фил се обърна с гръб към океана, проправи си път между редиците летовници и навлезе в разкошните градини на един от по-новите хотели. Той беше със сандали, къси панталони и шарена хавайска риза и по нищо не се отличаваше от многобройните туристи.

Хотелският басейн беше по-голям от футболно игрище, а формата му — досущ тропическа лагуна. По края имаше изкуствени скали, а в средата — изкуствени острови. В засенчен от палми ъгъл се лееше голям водопад.

До бара в пещерата зад водопада можеше да се стигне пеша или с плуване. Заведението представляваше павилион в полинезийски стил, направен от бамбук, сухи палмови листа и раковини. Сервитьорките бяха облечени в туники от плат на ярки орхидеи и всяка имаше свежо цвете, закичено в косите.