Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Фазани и дракони.

Спенсър изключи алармената система. Семейство Дресмънд имаха указания да не променят кода, за да може собственикът да влезе, когато те не са вкъщи.

Той запали фенерчето, което бе взел от пикапа и го насочи към стената вляво. Тръгнаха по коридора и Спенсър започна да обяснява на Ели:

— Това е баня с тоалетна и мивка. Тук има малък склад. Галерия, която беше отворена само за най-богатите колекционери. Там има стълби, които водят да ателието на втория етаж. А тази стая беше кабинет.

Той можеше да запали неоновото осветление. Но преди шестнайсет години бе влязъл там на тъмно, ръководен само от светлината на зелените букви на алармената система. Спенсър инстинктивно знаеше, че най-голямата му надежда да си спомни онова, което толкова дълго бе потискал, е като пресъздаде точно обстоятелствата в онази юлска нощ. Тогава в хамбара имаше климатична инсталация, която сега работеше на най-ниската степен, затова въздухът беше студен като навън. Яркият блясък на неоновите лампи би променил драстично атмосферата. Ако се стремеше към автентично пресъздаване на обстановката, Спенсър трябваше да угаси и фенерчето, но нямаше смелост да продължи да върви в мрака, както когато беше четиринайсетгодишен.

Роки изскимтя и започна да драска с нокти по вратата, която Ели затвори, след като влязоха. Кучето трепереше и беше нещастно.

През повечето време и поради причини, неясни за Спенсър, Роки се плашеше само от мрака на открито. Кучето обикновено се държеше смело в тъмно затворено пространство, макар че понякога искаше светлината на нощна лампа, за да прогони някой особено силен пристъп на нервност.

— Горкото — каза Ели.

Лъчът на фенерчето беше по-ярък от светлината на всяка нощна лампа. Роки би трябвало да се успокои. Но кучето трепереше толкова силно, че ребрата му се тресяха.

— Всичко е наред, приятелю — каза Спенсър. — Усещаш нещо, случило се много отдавна. Сега тук няма нищо, от което да се страхуваш.

Кучето продължи да драска по вратата.

— Дали да не го пуснем навън? — зачуди се Ели.

— Не. Ще разбере, че навън е тъмно и пак ще започне да драска, за да му отворим да влезе.

Спенсър отново насочи фенерчето към вратата на кабинета и почувства, че душевното му вълнение е причината за страха на кучето. Роки винаги долавяше настроенията му. Спенсър опита да се успокои. В края на краищата беше казал истината на кучето. Атмосферата на злодеянията, просмукала се в тези стени, беше остатък от ужасите в миналото и сега нямаше от какво да се страхува.

От друга страна, Спенсър още живееше отчасти в миналото и бе обсебен от мрачните спомени. Всъщност се бе вкопчил по-ожесточено в онова, което не можеше да си спомни, отколкото в ясните спомени. Събитията от преди шестнайсет години не можеха да навредят на Роки, но бяха в състояние да впримчат, погълнат и съсипят Спенсър.

Той започна да разказва на Ели за бухала, дъгата и ножа. Звукът на гласа му го уплаши. Всяка дума приличаше на зъбчато колело на верижната трансмисия, която неумолимо тласка всяко влакче на ужасите към първото възвишение по пътя му, или количка — към чудовищата в залите на страха. Верижната трансмисия действаше само в една посока и започнеше ли веднъж пътуването, дори отпред да се срутеше част от релсовия път или залата на страха да се запалеше, нямаше връщане назад.

— Онова лято, както и в много лета преди това, аз спях без климатична инсталация в спалнята ми. Къщата имаше парно отопление, което не вдигаше шум през зимата и тогава всичко беше наред. Но аз се притеснявах от съскането и свистенето на студения въздух, влизащ през решетките на климатичната инсталация и от бръмченето на компресора… Не, „притеснявах се“ не е най-подходящата дума. Плашех се. Страхувах се, че шумът на климатичната инсталация ще заглуши някой друг звук в нощта… Звук, който е по-добре да чуя и да реагирам… инак ще умра.

— Какъв звук? — попита Ели.

— Не знам. Това беше само детински страх. Или поне така мислех тогава. Смущаваше ме. Ето защо прозорецът ми беше отворен и чух вика. Опитах да си внуша, че това е само бухал или жертвата му, някъде далеч в нощта, но… викът беше толкова отчаян, окаян, изпълнен със страх и… човешки…

Спенсър разказа историята си в онази юлска нощ много по-набързо, отколкото когато я бе споделял пред непознатите в баровете и пред кучето.

— И после отворих вратата на кабинета.

Той пак я отвори и прекрачи прага.

Ели го последва.