Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Животът му приличаше на бърз влак, препускащ по успоредните релси на свободния избор и съдбата. И макар че съдбата, изглежда, бе наклонила релсата на избора, за да го доведе на това място по това време, Спенсър трябваше да вярва, че тази нощ изборът ще наклони релсата на съдбата и ще го пренесе в едно бъдеще, което не е успоредно на миналото. В противен случай, той щеше да установи, че е син на баща си. А това беше орис, с която Спенсър не можеше да живее.

Той превъртя валчестата дръжка.

Роки се дръпна назад.

Спенсър отвори вратата.

Жълтата светлина във вестибюла озари първите няколко стъпала, водещи към мрака долу.

Спенсър протегна ръка вдясно, намери електрическия ключ и го щракна. Светлината беше синя. Той не знаеше защо бе избран този цвят. Неспособността му да разсъждава като баща си и да проумява такива любопитни подробности, изглежда, потвърждаваше, че Спенсър не е като омразния убиец.

Тръгна надолу по стръмните стъпала и угаси фенерчето. Отсега нататък пътят щеше да бъде осветен като в онази юлска нощ и в сънищата, които му се явяваха оттогава.

Роки тръгна след него. Ели го последва.

Подземното помещение не беше колкото хамбара горе, а само три и половина на шест метра. Котелът за парното беше в килера на горния етаж и стаята беше празна. На синята светлина бетонните стени и под изглеждаха стоманени.

— Тук ли? — попита Ели.

— Не. Тук той е държал снимки и видеокасети.

— На…

— Да, на жертвите. Как са умрели. Какво им е правил. Последователно.

— Мили Боже.

Спенсър тръгна в мазето и видя, че нищо не се е променило.

— Снимките и фотографската лаборатория бяха зад черна завеса в отсрещната страна на помещението. Имаше и телевизор на черна метална поставка. И видео. Срещу телевизора имаше един-единствен стол. Обикновен. Неудобен. Прави линии. Дървен, боядисан в зелено и без тапицерия. И малка кръгла маса, на която да слага питието си. Масичката беше боядисана в тъмночервено и лакирана. Чашата беше кристална и синята светлина искреше по повърхността й.

— Къде ги е… — Ели забеляза вратата в стената, боядисана в същия цвят. Повърхността й отразяваше синята светлина като бетонния под и се сливаше с останалото, превръщайки я в невидима. — Там ли?

— Да.

Гласът на Спенсър беше по-тих и далечен от вика, който го бе събудил в онази юлска нощ.

Ели застана до него, хвана дясната му ръка и я стисна.

— Направи онова, за което си дошъл и после да се махаме оттук, по дяволите.

Той кимна. Нямаше доверие на гласа си. Спенсър пусна ръката й и бутна тежката сива врата, която имаше ключалка само от вътрешната страна.

В онази юлска нощ, когато Спенсър бе стигнал дотам, баща му още не беше дошъл, защото оковаваше във вериги жената в кланицата, затова вратата беше отключена. Несъмнено, след като жертвата беше окована, художникът щеше да се върне във вестибюла горе, за да затвори тайната врата в шкафа. Сетне щеше да заключи вратата за стълбите към мазето. Накрая отново щеше да отиде при пленничката си в кланицата, убеден, че пронизителните й писъци няма да бъдат чути извън хамбара.

Спенсър прекрачи бетонния праг. Върху грубата мазилка имаше електрически ключ. Той го щракна и малките лампи, окачени на жица в средата на тавана, блеснаха, озарявайки виещ се коридор.

— Спенсър, чакай! — прошепна Ели.

Той погледна към първото подземие и видя, че Роки се е върнал при стълбите. Кучето видимо трепереше и гледаше нагоре към вестибюла зад шкафа. Едното му ухо както винаги беше клепнало, но другото бе наострено. Опашката му не беше пъхната между краката, а спусната ниско до пода. Не я размахваше.

Спенсър отстъпи назад и извади пистолета.

Ели свали узито от рамото си, стисна го в две ръце и бавно започна да се качва обратно по стълбите, като се ослушваше.

Спенсър се приближи до Роки, като също се движеше предпазливо и безшумно.

Стивън Акблом и Рой Майро стояха до отворената врата във вестибюла. Бяха долепили гърбове до стената и слушаха разговора на двойката в мазето долу. Стълбището заглушаваше гласовете, но думите се чуваха ясно.

Рой се надяваше да чуе нещо, което да обясни връзката между мъжа и жената, поне трошичка информация за заподозряната конспирация срещу агенцията и за сенчестата организация, за която преди няколко минути бе споменал на Стивън в галерията. Но те говореха само за прословутата нощ преди шестнайсет години.

Стивън явно се забавляваше от подслушвания разговор. На два пъти той се обърна към Рой и се усмихна, а веднъж вдигна пръст към устата си, сякаш да го предупреди да не вдига шум и да мълчи.