Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Когато и втория път никой не отвори, той извади резервния ключ от скривалището върху рамката на вратата. Семейство Дресмънд имаха указания да го оставят там, в случай че собственикът се нуждае от него. Ключалките на къщата и на хамбара бяха еднакви. Спенсър забърза към черния пикап.

Алеята за коли се разклоняваше. Едната лента минаваше покрай предната част на хамбара, а другата — зад него. Спенсър избра втория път.

— Трябва да вляза по същия начин като онази нощ — каза той. — През задната врата. Да пресъздам мига.

Спряха там, където преди шестнайсет години бе паркиран шевролетът микробус с изрисуваната на вратата дъга. Превозното средство беше на баща му. В онази нощ Спенсър го видя за пръв път, защото дотогава шевролетът винаги стоеше в гараж извън ранчото и бе регистриран под фалшиво име. С микробуса Стивън Акблом пътуваше до различни далечни места, за да причаква и хваща жените и момичетата, които бяха обречени да станат постоянни обитатели на катакомбите му. Вкарваше го в ранчото само когато съпругата и синът му бяха на гости при родителите й или на изложба на коне, и в редките случаи, когато тъмните му желания надделееха над предпазливостта.

Ели искаше да седи в пикапа, да остави двигателя включен и да държи ръцете си на клавиатурата, готова да отвърне на всякакви провокации.

Спенсър не можеше да си представи какво е намислила да направи, ако главорезите на агенцията ги нападнеха. Но тя беше абсолютно сериозна и той вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че колкото и да е странен, планът й не е лекомислен.

— Те не са тук — каза Спенсър. — Никой не ни чака. Ако бяха тук, досега щяха да са ни нападнали.

— Знам ли…

— За да си спомня какво се случи в онези губещи се мигове, ще трябва да сляза долу… в онова място. Роки няма да е достатъчен за компания. Не ми стига смелост да отида сам и не се срамувам да го призная.

Ели кимна.

— Не би трябвало да се стесняваш. На твое място никога нямаше да го направя. Щях да подмина ранчото, без да се обръщам.

Тя огледа посребрените от лунната светлина поля и хълмове зад хамбара.

— Няма никой — повтори Спенсър.

— Добре. — Ели натисна няколко клавиша и излезе от компютъра, в който бе проникнала. Екранът помръкна. — Да вървим.

Спенсър угаси фаровете и изключи двигателя.

После взе пистолета. Ели държеше картечния пистолет „Узи“.

Двамата слязоха от шевролета и Роки настоя да тръгне с тях. Кучето трепереше, заразено от настроението на господаря си. Страхуваше се да отиде с тях, но и не искаше да остане.

Треперейки по-силно от кучето, Спенсър погледна небето — ясно и осеяно със звезди, като в онази юлска нощ. Този път обаче водопадите от лунна светлина не озаряваха нито бухал, нито ангел.

Рой говори за много неща и художникът слушаше с все по-нарастващ интерес и ласкаещо уважение. Но бръмченето на приближаващия се пикап прекрати споделянето на интимности в тъмната галерия.

За да не ги видят, двамата се дръпнаха от прозореца. Но още виждаха алеята за коли.

Вместо да спре пред хамбара, пикапът продължи към задната страна на сградата.

— Доведох те тук — каза Рой, — защото трябва да знам каква е връзката между сина ти и жената. Той е непредсказуем. Не можем да предвидим действията му. Намесата му говори за наличието на организация. Това ни безпокои. От известно време подозираме, че може би съществува организация с хлабава структура, която се опитва да спъва работата ни или поне да ни причини колкото е възможно повече главоболия. Синът ти може да участва в такава група. Ако тя съществува. Вероятно помагат на жената. Като се има предвид военната подготовка на Спенсър… Съжалявам, на Майкъл, и очевидно спартанския му дух, мисля, че той няма да се пречупи от обичайните методи на разпит, независимо от болката, която изпитва.

— Той е момче със силна воля — съгласи се Стивън.

— Но ако ти го разпиташ, той ще проговори.

— Може би имаш право. Много си проницателен.

— Пък и това ми дава възможност да поправя една несправедливост.

— Каква?

— Ами, неправилно е син да предава баща си.

— Аха. А в добавка към отмъщението за неговото предателство, мога ли да получа жената? — попита Стивън.

Рой се замисли за прекрасните й очи — прями и предизвикателни. Желаеше ги от четиринайсет месеца. Но беше готов да се откаже от претенциите си в замяна на възможността да стане очевидец на онова, което творческият гений на Стивън Акблом можеше да постигне, когато му се позволеше да работи с жива човешка плът.