Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Спенсър я погледна. Тя гледаше напред, в мрака, и още бе обзета от черни мисли. Слаба, приятна за окото и в някои отношения крехка като цвете, тя същевременно беше и безпощадна, и непреклонна, досущ войниците от специалните сили, които Спенсър познаваше.

Той я обичаше безумно и безрезервно и с неизмерима страст. Обичаше изражението на лицето й, звука на гласа й, неповторимата й жизненост, доброто й сърце и пъргавия ум. Обичаше я толкова силно, че понякога, когато я погледнеше, сякаш целият свят се смълчаваше. Молеше се тя да е любимо дете на съдбата и да й е предопределен дълъг живот, защото, ако умреше преди него, за Спенсър нямаше да има никаква надежда.

Той продължи да кара в мрака. Минаха покрай Райфъл, Силт, Нюкасъл и Гленуд Спрингс. Магистралата често следваше дъното на дълбоки, тесни каньони със стръмни каменни стени. Денем гледката беше зашеметяваща. Но в тъмнината извисяващите се черни скали не му позволяваха да свърне нито вляво, нито вдясно и го притискаха да продължава нагоре, към по-високи места и към потресаващи сблъсъци — толкова неизбежни, че сякаш бяха чакали да се развихрят, откакто вселената бе започнала съществуването си. От дъното на клисурата, в която се движеха, ясно се виждаше само ивица небе — осеяно с малко звезди, сякаш не можеше да побере повече души и скоро щеше завинаги да затвори портите си.

Рой докосна едно копче на облегалката за ръце и стъклото до него започна да се смъква.

— Така ли е, както го помните? — обърна се той към художника.

Завиха по селския път и Акблом се наведе, за да погледне навън.

Снегът около конюшните в началото на имението не беше утъпкан. От двайсет и две години, след смъртта на Дженифър, там не бяха отглеждали коне, защото те бяха нейната любов, а не на съпруга й. Оградата беше добре поддържана и толкова бяла, че едва се забелязваше на фона на заснежените полета.

От двете страни на почистената алея за коли имаше високи до кръста преспи, натрупани от снегорин. Алеята се виеше змиевидно.

По желание на Стивън Акблом шофьорът спря пред къщата, вместо направо да продължи към хамбара.

Рой вдигна стъклото, а Фордайс махна оковите от глезените на художника. После белезниците на ръцете му. Рой не искаше гостът му да страда повече от това унижение.

По време на пътуването в планината той и художникът бяха постигнали по-проникновено разбирателство, отколкото можеше да се очаква за такова кратко познанство. Взаимното им уважение щеше да гарантира пълното съдействие на Акблом.

Двамата слязоха от лимузината. Ринк, Фордайс и шофьорът останаха да ги чакат. Нямаше вятър, но въздухът беше смразяващ.

Моравите бяха побелели от снега и леко блестяха на сребристата лунна светлина. Вечнозелените храсти бяха заскрежени. Кленът хвърляше бледа сянка в двора.

Двуетажната къща, построена във викториански стил, беше боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците. Верандата отпред се простираше открай докрай, а перилата бяха боядисани в бяло и зелено. Червеникавокафяв корниз бележеше границата между стените и покрива с капандура, а от стрехите висяха ледени капчуци.

Всички прозорци бяха тъмни. Семейство Дресмънд бяха оказали съдействие на Дювал и бяха останали във Вейл. Вероятно изпитваха любопитство какво ще се случи в ранчото, но се продадоха на цената на вечеря в ресторант с четири звезди, шампанско, ягоди, потопени в шоколад и спокойна нощ в луксозен хотелски апартамент. По-късно, когато Грант беше мъртъв и останеха без работа, те щяха да съжаляват, че са сключили такава неизгодна сделка.

Дювал и дванайсетте мъже под негово командване дискретно се бяха разпръснали в имота. Рой не видя къде са се скрили.

— През пролетта тук е прекрасно — рече Стивън Акблом.

В тона му не прозвуча съжаление, но сякаш си спомни слънчевите утрини и топлите нощи, изпълнени със звезди и песни на щурци.

— И сега е прекрасно — каза Рой.

— Да, нали? — С усмивка, която можеше да се определи като меланхолична, Акблом се обърна, за да огледа цялото имение. — Тук бях щастлив.

— Лесно е да се разбере защо.

Художникът въздъхна.

— „Удоволствието е като гост, но болката жестоко се е вкопчила в нас.“

— Моля?

— Кийтс — обясни Акблом.

— Ах. Съжалявам, ако идването тук ви потиска.

— Не, не. Не се безпокойте за това. Съвсем не ме потиска. По природа не се поддавам на депресия. И когато отново виждам това място… болката е приятна. Заслужава си да я изпиташ.