Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Харис и Джесика не искаха да ходят на кино, нито да вечерят в ресторант, за да не прахосват пари. Ондин и Уила още не се бяха съвзели от шока, нанесен им в петък от атаката на екипа на специалните сили и от изгонването от собствения им дом.

Но Дариус беше непреклонен, че филм и вечеря в „Хамлет Гардънс“ ще бъдат най-подходящото лекарство за болестта им. И настойчивостта му беше едно от качествата, които го бяха направили изключително добър адвокат.

Ето как, в шест и петдесет в понеделник вечерта, Харис се озова в киносалон с весела и шумна тълпа, без да може да разбере хумора в сцени, които всички останали намираха за адски смешни, и получи поредната атака на клаустрофобия. Тъмнината. Множеството хора в затворено помещение. Топлината от телата им. Отначало не можеше да си поеме въздух, а после усети лек световъртеж. Уплаши се, че бързо ще последва нещо по-лошо. Прошепна на Джесика, че трябва да отиде до тоалетната. На лицето й се изписа безпокойство. Той я погали по ръката, усмихна й се окуражително и излезе.

В тоалетната нямаше никого. Харис пусна студената вода на една от четирите мивки. Наведе се и няколко пъти наплиска лицето си, опитвайки да се разхлади от прекалено затопления киносалон и да прогони световъртежа.

Шумът на течащата вода му попречи да чуе влизането на още един човек. Когато вдигна глава, Харис видя, че вече не е сам.

Азиатецът беше трийсетинагодишен, с джинси и тъмносин пуловер с избродиран северен елен в скок. Непознатият стоеше през две мивки и сресваше косата си. Той срещна погледа на Харис в огледалото и се усмихна.

— Господине, мога ли да ви предложа нещо за размисъл?

Зададе му същия въпрос като високия мъж със синята тойота. Харис се стресна и отстъпи назад толкова рязко, че се блъсна в люлеещите се врати на една от тоалетните кабинки. Залитна и едва не падна, но се хвана за вратата, за да запази равновесие.

— Известно време японската икономика бележеше такъв разцвет, че даде на света идеята големите правителства и големият бизнес да работят заедно.

— Кой сте вие? — попита Харис, съвземайки се по-бързо, отколкото когато го заговори мъжът със синята тойота.

Непознатият не обърна внимание на въпроса и продължи:

— И така, днес слушаме много за национална индустриална политика. Големият бизнес и правителството сключват сделки всеки ден. Подкрепете социалните ни програми и увеличете властта ми, казва политикът, и аз ви гарантирам печалба.

— Какво общо има това с мен?

— Бъдете търпелив, господин Деското.

— Но…

— Непрекъснато прецакват членовете на профсъюзите, защото правителството заговорничи с шефовете им. Прецакват и дребния бизнес, защото е твърде незначителен, за да играе в лигата за стотици милиони долари. А сега, министърът на отбраната иска да използва военните като инструмент в икономическата си политика.

Харис се приближи до мивката и спря водата.

— Навремето съюзът между бизнеса и правителството, подсилен от военните и вътрешната политика, се наричаше фашизъм. Ще видим ли в днешно време фашизъм, господин Деското? Или това е нещо, за което не бива да се притесняваме?

Харис трепереше. Той осъзна, че от лицето и ръцете му капе вода и дръпна салфетка от автомата.

— И ако е нещо ново, господин Деското, ще бъде ли хубаво? Вероятно. Може би ще минем през период на адаптация и после всичко ще бъде наред. — Непознатият кимна и се усмихна, сякаш обмисляше тази вероятност. — Или това ново нещо ще се окаже нов ад.

— Всичко това не ме засяга — сърдито каза Харис. — Не се интересувам от политика.

— И не е необходимо. За да се предпазите, вие само трябва да бъдете информиран.

— Вижте, който и да сте, искам си къщата. Искам си живота такъв, какъвто беше. Искам всичко да бъде по старому.

— Това никога няма да стане, господин Деското.

— Защо ми се случи всичко това?

— Чели ли сте романите на Филип К. Дик, господин Деското?

— На кого?

Харис отново имаше чувството, че е преминал в друг свят.

Учуден, азиатецът поклати глава.

— Футуристичният свят, описан от господин Дик, е светът, в който нашият се превръща. А светът на Дик е страшен. Сега повече от всякога човек се нуждае от приятели.

— А вие приятел ли сте? Кой сте вие?

— Бъдете търпелив и помислете върху думите ми.

Мъжът тръгна към вратата.

Харис протегна ръка да го спре, но после се отказа. След миг остана сам.

Изведнъж го присви стомахът. В края на краищата не бе излъгал Джесика. Наистина му се ходеше до тоалетната.