Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Джесика ги посрещна на вратата, прегърна силно Харис и се разрида на рамото му. Той я притисна в обятията си. Тя, децата, брат му и снаха му сега бяха всичко, което имаше. Харис не само не притежаваше нищо, но и бе загубил вярата си в системата на законността и правосъдието, която го бе вдъхновявала и крепила през целия му живот на зрял човек. Отсега нататък нямаше да вярва на нищо друго, освен на себе си и на неколцината най-близки хора. Безопасността, ако изобщо съществуваше такова нещо, не можеше да се купи с пари, а беше дар, който само семейството и приятелите можеха да ти дадат.

Бони бе завела Ондин и Уила в търговския център, за да им купи нови дрехи.

— И аз трябваше да отида, но не можах — каза Джесика, бършейки сълзите от очите си. Изглеждаше необичайно уязвима. — Още… треперя от всичко това. Харис, когато дойдоха в събота със… заповедта за конфискация и ни изгониха, те ни разрешиха да вземем само по един куфар с дрехи и лични вещи. Никакви бижута… Нищо друго.

— Това е скандално нарушение на законните процедури — гневно и отчаяно каза Дариус.

— Стояха до нас и ни гледаха, докато си събираме багажа. Онези мъже… Стояха там, докато момичетата отваряха чекмеджетата, за да извадят бельото си… — продължи Джесика. Споменът превърна гласа й в яростно ръмжене и прогони представата за емоционална уязвимост. Това не беше характерно за нея и Харис се изуми. — Беше отвратително! Онези негодници бяха толкова арогантни. Само чаках някой от тях да ме докосне, за да ме накара да побързам. Щях да го ритна в топките толкова силно, че до края на живота си щеше да ходи с рокли и обувки с високи токчета.

Харис се изненада, когато се чу да се смее. Дариус също се засмя.

— Щях да го направя — увери ги Джесика.

— Знам — рече Харис.

— Не виждам какво смешно има.

— И аз, мила, но е смешно.

— Може би трябва да имаш топки, за да схванеш хумора — каза Дариус.

Това накара Харис отново да се засмее.

Джесика поклати глава, учудена от необяснимото държане на мъжете и отиде в кухнята, където правеше кейк с орехи и ябълки. Те я последваха.

Харис я наблюдаваше как бели ябълките. Ръцете й трепереха.

— Момичетата не трябваше ли да са на училище? Можеха да почакат до събота и неделя, за да си купят дрехи.

Джесика и Дариус се спогледаха и той каза:

— Всички бяхме на мнение, че е по-добре една седмица да не ходят на училище. Докато спрат публикациите в пресата.

Харис не бе мислил по този въпрос — името и снимката му във вестниците, заглавията за ченгето търговец на наркотици и телевизионните водещи, които доволно бръщолевеха за сензационни банкови сметки в предполагаемия му живот на престъпник. Ондин и Уила трябваше да изтърпят унижението, когато и да се върнеха в училище, независимо дали това щеше да стане утре, идната седмица или след месец. „Хей, татко ти ще ми продаде ли трийсетина грама чист хероин?“ „Колко взима баща ти, за да оправи глоба за превишена скорост?“ „Само с дрога ли се занимава твоя старец или може да ми намери и проститутка?“ Мили Боже. Още една рана.

Които и да бяха загадъчните му врагове, извършили всичко това, те несъмнено съзнаваха, че съсипват не само него, но и семейството му. Харис не знаеше нищо повече за тях, освен че не изпитват състрадание и са безмилостни като змии.

Той се обади на шефа си в Паркър Сентър, макар че се страхуваше от разговора. Харис се бе приготвил да използва насъбралите се свободни дни и отпуски, за да не се връща на работа три седмици, надявайки се, че като по чудо през това време конспирацията срещу него ще се осуети. Но, както се опасяваше, те го освобождаваха от длъжност за неопределено време, макар и със заплата. Карл Фолкънбърг изрази загриженост, но беше необичайно сдържан и отговаряше на въпросите на Харис, сякаш четеше от внимателно обмислени, предварително написани реплики. Дори ако обвиненията срещу Харис бъдеха оттеглени или процесът завършеше с присъда за невинност, отделът за вътрешно разследване на полицията в Лос Анджелис щеше да разнищи случая и ако откритията им го дискредитираха, Харис щеше да бъде уволнен, независимо от резултата във федералния съд. Ето защо, Карл Фолкънбърг поддържаше безопасна професионална дистанция.

Харис затвори, седна до масата и тихо предаде съдържанието на разговора на Джесика и Дариус. Съзнаваше изнервящата глухота в гласа си, но не можеше да се отърве от нея.

— Поне ще получаваш заплата — каза Джесика.