Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Това е холът ми — каза той.

— Обзавеждането много не те интересува.

— Любимият ми стил е Ранен подреден.

— По-скоро прилича на Късен манастирски.

В стаята бързо се движеха двама мъже в бойно снаряжение.

— Натисни интервала — каза Спенсър.

Ели изпълни указанията му и на екрана се появи следващата снимка. За по-малко от минута видяха първите десет снимки. Няколко показваха ясен образ на едно-две лица, но от друга страна, беше трудно да добиеш представа как изглежда някой, когато е с шлем.

— Прегледай ги набързо, докато намериш нещо ново — рече Спенсър.

Ели започна бързо да натиска интервала, докато стигна до трийсет и първата снимка, на която се появи друг мъж — в цивилно облекло.

— Копеле — каза Спенсър.

— Да — съгласи се Ели.

— Да видим трийсет и втората.

— Добре.

Последва серия от снимки на същия мъж. Разхождаше се в хола на бунгалото в Малибу. Той беше последният от петимата, които преди малко Ели и Спенсър бяха видели да слизат от хеликоптера.

— Най-странното е, че сигурно гледаме снимката му на неговия компютър — рече Ели.

— И вероятно седиш на мястото му.

— В неговия хеликоптер.

— Господи, сигурно е бесен.

Двамата набързо прегледаха останалите снимки. Добродушният на вид мъж с възпълно лице беше на всяка от тях, докато накрая наплюнчи къс хартия и го залепи на обектива на камерата.

— Няма да забравя как изглежда — каза Спенсър, — но ми се иска да имахме принтер.

— Тук има вграден принтер — рече Ели и посочи прореза отстрани на дипломатическото куфарче. — Мисля, че има около петдесет листа.

— Трябва ни само един.

— Два. Едно копие и за мен.

Те избраха най-ясната снимка на техния добродушен на вид враг и Ели направи две разпечатки.

— Не си го виждала преди, така ли?

— Не.

— Ами, подозирам, че отново ще се срещнем.

Ели излезе от компютъра на телефонната компания „Илинойс Бел“ и се върна в безкрайните поредици от менюта на „Мама“. Дълбочината и широтата на способностите на мегакучката наистина внушаваха, че е всесилна и всезнаеща.

— Мислиш ли, че ще можеш да й причиниш фатален сърдечен удар?

Ели поклати глава.

— Не. Има твърде много защитни програми.

— А поне да й разкървавиш носа?

— Е, да.

Тя съзнаваше, че той я наблюдава, докато работи.

— Разбила ли си много? — попита Спенсър.

— Носове ли? Аз?

— Сърца.

Ели с изумление установи, че се изчервява.

— Не съм такъв човек.

— Би могла да го правиш. При това с лекота.

Тя не каза нищо.

— Кучето слуша — напомни й Спенсър.

— Какво?

— Трябва да казваш само истината.

— Не съм момиче от корицата на списание.

— Харесва ми как изглеждаш.

— Бих желала да имам по-хубав нос.

— Ще ти купя друг, ако искаш.

— Ще помисля по въпроса.

— Но ще бъде само различен, не по-хубав.

— Ти си странен човек.

— Освен това не говорех само за външността.

Ели не отговори и продължи да претърсва „Мама“.

— Дори да бях сляп и да не виждах лицето ти, пак щях да знам, че можеш да разбиеш сърцето ми.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, Ели каза:

— Веднага щом се откажат от „Земен страж“, те ще се опитат да придобият контрол върху друг сателит и отново ще ни намерят. Затова е време да се спуснем под обхвата на радара и да сменим курса. Кажи това на пилотите.

След колебание, което може би изразяваше разочарование, че тя не е реагирала на разкритите му чувства така, както искаше, Спенсър попита:

— Къде отиваме?

— Колкото е възможно по-близо до границата с Колорадо.

— Ще проверя колко гориво имаме. Но защо Колорадо?

— Защото Денвър е най-близкият голям град. А стигнем ли до голям град, ще установя контакт с хора, които могат да ни помогнат.

— Нуждаем ли се от помощ?

— Не внимаваш ли какво става?

— Имам неприятни спомени от Колорадо — неловко смотолеви Спенсър.

— Знам.

— Много неприятни.

— Има ли значение?

— Може би. Предполагам, че не би трябвало да има значение, но мястото…

Тя го погледна в очите.

— В момента сме под голямо напрежение. Трябват ни хора, които ще ни скрият, докато нещата утихнат.

— Познаваш ли такива хора?

— Доскоро не познавах. Винаги съм била сама. Но напоследък… нещата се промениха.

— Кои са те?

— Добри хора. Това е всичко, което трябва да знаеш засега.

— Тогава да отидем в Денвър.

Мормоните бяха навсякъде. Напаст от мормони. Мормони в безупречно изгладени униформи, гладко избръснати, с ясен поглед, твърде вежливи за ченгета, всъщност толкова учтиви, че Рой Майро се зачуди дали всичко това не е преструвка. Мормони вляво от него, мормони вдясно. И от местните, и от областните власти. Всичките — твърде изпълнителни и праволинейни, за да зарежат разследването си или да оставят цялата тази бъркотия да бъде потулена с едно намигване и потупване по гърба. Онова, което най-много го тревожеше в тези мормони, беше, че те му отнемаха обичайното предимство, защото в тяхната компания любезното му държане не беше нищо необикновено. Неговата учтивост бледнееше в сравнение с тяхната. Дружелюбната му усмивка беше само една от водопада от усмивки, пълни със зъби, забележително по-бели от неговите. Ченгетата мормони се тълпяха в търговския център и в супермаркета и задаваха учтивите си въпроси, въоръжени с малки тефтерчета, химикалки „Бик“ и прями мормонски погледи и Рой не можеше да бъде сигурен дали вярват на съчинената му история или са убедени от безупречните му фалшиви документи.