Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— Ами, ако се заключат вътре?

— Счупих ключалката и те нямат с какво да залостят вратата.

— Много те бива.

— Ами. Какъв е онзи компютър?

Ели му разказа за късмета си.

— Всичко върви по мед и масло — иронично подхвърли Спенсър. — И какво правиш сега?

— Чрез „Мама“ се свързах със „Земен страж“, сателитът на Агенцията за опазване на околната среда, който използват, за да ни следят. Проникнах в сърцевината на оперативната програма. Чак до ниво управление на програмата.

Той подсвирна одобрително.

— Виж, дори Роки е изумен.

Тя погледна и видя, че кучето се хили и енергично размахва опашка.

— Смяташ да съсипеш сателит за сто милиона долара и да го превърнеш в космически боклук? — попита Спенсър.

— Само за известно време. Ще преустановя функциите му за шест часа. А дотогава те няма да имат представа къде да ни търсят.

— Я го прецакай завинаги.

— Когато агенцията не го използва за такива глупости, сателитът може да върши полезна работа.

— В края на краищата се оказва, че имаш гражданско съзнание.

— Ами, навремето бях скаут. Това прониква в кръвта ти. Като болест.

— Тогава вероятно довечера няма да дойдеш с мен да драскаме по стените на подлезите.

— Готово! — каза Ели и натисна „ENTER“, сетне прочете информацията, която се появи на екрана, и се усмихна. — „Земен страж“ току-що задряма за шест часа. Изпуснаха ни. Следят ни само на радара. Сигурен ли си, че продължаваме да се движим на север и сме достатъчно високо, за да ни засича радарът, както поисках?

— Момчетата отпред обещаха.

— Чудесно.

— С какво си се занимавала, преди да ти се случи всичко това?

— Бях програмист на компютърни продукти на свободна практика, специалист по видеоигри.

— Измисляла си видеоигри?

— Да.

— И още как.

— Говоря сериозно.

— Не ме разбра. Исках да кажа, че това е очевидно. А сега си в реална видеоигра.

— Така, както е тръгнал светът, накрая всички ще живеем в една голяма видеоигра и мога да ти кажа, че никак няма да е забавна.

— А сега, след като съсипа сателит за сто милиона долара, какво ще правиш по-нататък?

Докато разговаряха, вниманието на Ели бе приковано в екрана. Тя бе излязла от системата на „Земен страж“ и се бе върнала в „Мама“. Извика менютата едно по едно и набързо ги прочете.

— Търся каква най-голяма пакост да сторя.

— Може ли първо да направиш нещо за мен?

— Какво?

Спенсър й каза за капана, който бе заложил в случай, че някой се опита да влезе в бунгалото му в Малибу, докато го няма.

Сега беше неин ред да подсвирне одобрително.

— Господи, иска ми се да бях видяла лицата им, когато са разбрали какво става. А дигиталните снимки?

— От Малибу кадрите бяха предадени на централния компютър на телефонната компания „Пасифик Бел“, предшествани от код, активиращ програма, която преди това бях измислил и тайно скрил там. С помощта на тази програма снимките бяха получени и препратени на централния компютър на „Илинойс Бел“, където бях скрил друга програма, активираща се в реакция на специален код за достъп.

— И мислиш, че агенцията не ги е проследила чак дотам?

— Е, до „Пасифик Бел“ със сигурност. Но след като ги е изпратила в Чикаго, програмата ми е изтрила обаждането. А после се е самоунищожила.

— Понякога самоунищожилата се програма може да бъде възстановена и проучена. Ако са го сторили, те са видели указанията за изтриване на обаждането до телефонната компания „Илинойс Бел“.

— Не и в този случай. Гарантирам, че програмата ми не може да бъде възстановена. Когато се е самоунищожила, тя е взела със себе си и голяма част от „Пасифик Бел“.

Ели прекъсна настойчивото претърсване на програмите на „Мама“ и погледна Спенсър.

— Колко голяма?

— Около трийсет хиляди човека сигурно са останали без телефонни услуги за два-три часа, докато включат резервните системи.

— Не си бил скаут.

— Ами, нямах тази възможност.

— Но си научил много неща в отдел „Компютърни престъпления“.

— Бях прилежен ученик — призна той.

— Със сигурност повече, отколкото си научил за хеликоптерите. Мислиш ли, че снимките още чакат в компютър на „Чикаго Бел“?

— Ще извършим съответната процедура и ще разберем. Може да е от полза, ако видим лицата на онези главорези, нали?

— Да. Кажи ми какво да направя.

След три минути на монитора се появи първата снимка. Спенсър се наведе над пътеката между седалките, а Ели обърна компютъра така, че и двамата да виждат екрана.