Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Пък и имаше шанс петдесет на петдесет шефът на полицията да е принципен мормон, който не бе вкусвал алкохол през живота си, не пуши и не е настроен добре към идеята за необлагаеми доходи и конспирация между полицията и агенцията. Всъщност Рой беше готов да се обзаложи, че полицейският шеф ще е мормон.

Макар и с нежелание, той спусна картечния пистолет.

Хеликоптерът бързо се издигаше.

— Защо Юта? — гневно извика Рой на бегълците, които не виждаше, но знаеше, че са отчайващо близо.

Ела, добро, махни се, зло.

Трябваше да се успокои. Да разсъждава космически.

Ситуацията щеше да се реши в негова полза. Имаше още един хеликоптер, с който да преследва жената и Грант. И „Земен страж 3“ щеше да ги намери по-лесно от роувъра, защото „Джетрейнджър“ беше голям и се движеше над осигуряващата прикритие растителност и над потоците от превозни средства по пътищата.

Похитеният хеликоптер зави на изток и прелетя над покрива на магазина за картички.

Ели приклекна до отворената врата на хеликоптера, облегна се на рамката и погледна надолу към търговския център. Сърцето й блъскаше като обезумяло в гърдите. Беше ужасена, че хеликоптерът ще се наклони и тя ще падне.

През последните четиринайсет месеца Ели бе научила повече за себе си, отколкото през всичките изминали двайсет и осем години от живота й. Любовта й към живота и радостта да бъде жива бяха станали по-силни, отколкото съзнаваше, откакто в онази нощ, изпълнена с насилие, жестокост и кръв, бяха убили тримата човека, които тя обичаше най-много от всичко. Пред лицето на толкова много смърт и след като животът й непрекъснато бе изложен на опасност, Ели се радваше на всичко — топлината на слънчевия ден, хладния вятър, бурята, цветята и дори на плевелите. Осъзна колко е силна любовта и потребността й от свободата, едва когато беше принудена да се бори, за да я запази. И през изминалите четиринайсет месеца тя се изуми, когато разбра, че има смелостта да прескача пропасти, да се смее в лицето на дявола и да не губи надежда. Изуми се, когато установи, че е един от множеството бегълци от рухващ свят, които се намираха на ръба на черна дупка и се мъчеха да устоят на пагубната й гравитация. Изуми се колко много страх може да изпита и пак да не се побърка.

Някой ден, разбира се, можеше и да я убият. Може би днес. Както се бе облегнала на отворената врата на хеликоптера. Куршум, изстрелян отдалеч, можеше да сложи край на живота й.

Бяха прелетели над сградата и се движеха над широкия петнайсет метра служебен път. Другият хеликоптер беше на земята. Наоколо не се виждаха стрелци. Явно вече претърсваха задната част на супермаркета.

Спенсър даваше заповеди на пилота. Хеликоптерът се задържа на удобна позиция и Ели насочи картечния пистолет към опашката на „Джетрейнджър“ на паркинга. Оръжието имаше два пълнителя с по четирийсет патрона. Ели ги изстреля, отново зареди и изпразни и резервните пълнители. Куршумите унищожиха хоризонталния стабилизатор, повредиха перките и пробиха дупки в командното табло, изваждайки от строя хеликоптера.

Ели не разбра дали някой отвърна на атаката й. Стрелците вероятно бяха твърде изненадани, за да знаят какво да направят.

Освен това стрелбата продължи само двайсет секунди. Ели остави картечния пистолет на пода и затвори вратата. Следвайки указанията на Спенсър, пилотът пое с пълна скорост на север.

Роки се бе свил между седалките и съсредоточено я наблюдаваше. Вече не беше така ентусиазиран и бе изпаднал в по-характерното си състояние на треперене и страх.

— Всичко е наред, кученце.

Недоверието му беше неприкрито.

— Е, можеше да бъде и по-зле — каза Ели.

Роки изскимтя.

— Горкият.

И двете му черни уши бяха клепнали. Тялото му се тресеше. В този миг Роки представляваше превъплъщение на нещастието.

— Какво да ти кажа, че да се почувстваш по-добре, след като ми е забранено да те лъжа?

— Това е твърде мрачна преценка за положението, като се има предвид, че току-що се изплъзнахме от адски конфузно положение — каза Спенсър, който бе застанал на вратата на пилотската кабина.

— Още не сме се измъкнали.

— Е, има нещо, което понякога казвам на господин Роки, когато е унил и потиснат. На мен малко ми помага, но за него не знам.

— Какво? — попита Ели.

— Не забравяй, че каквото и да се случи, такъв е животът и всички преживяваме тези неща.

В понеделник сутринта платиха гаранцията и Харис Деското тръгна към беемвето на брат си. На два пъти спря, за да вдигне лице към слънцето. Наслаждаваше се на топлината му. Някъде бе чел, че чернокожите може да се разболеят от рак на кожата, ако твърде дълго стоят на слънце. Черната кожа не беше гаранция срещу меланома. Черната кожа, разбира се, не беше гаранция срещу никакви неприятности, напротив, затова меланомата трябваше да изчака реда си на опашката с всичките други ужаси, които можеше да го сполетят. След като прекара петдесет и осем часа в затвора, където беше много по-трудно да се сдобиеш със слънчева светлина, отколкото с хероин, той изпитваше желание да стои на слънце, докато по кожата му излязат мехури, костите му се стопят и целият се превърне в огромна, гигантска, пулсираща меланома. Всичко друго беше по-добро, отколкото тъмния затвор. Харис Деското дишаше дълбоко. Мръсният въздух на Лос Анджелис ухаеше приятно, досущ нектар на екзотичен плод. Мирисът на свободата. Деското искаше да се протяга, да бяга, да скача, да се върти и да крещи, но имаше неща, които един мъж на четирийсет и четири години не можеше да прави, независимо колко главозамаян се чувстваше от свободата.