Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Това беше шофьорът на доджа. Пикапът стоеше изоставен на паркинга. Едната врата беше широко отворена. Мъжът бе влязъл в супермаркета или за да търси отмъщение за случилото се на магистралата, или за да се прави на герой.

— Хвърли оръжието! — за трети път каза Рой.

— Кой си ти, че да ми кажеш?

— Малоумен ли си? С идиот ли разговарям? Виждаш, че четирима човека са насочили оръжията си срещу теб и пак не разбираш каква е логиката да хвърлиш пушката си?

— Ченгета ли сте?

На Рой му искаше да го убие. Без формалности. Мъжът беше твърде глупав, за да живее. Щеше да бъде по-добре да е мъртъв. Тъжен случай. И обществото щеше да е по-добре без него. Трябваше да го убие и после да намери жената и Грант.

Единственият проблем беше, че мечтата на Рой за триминутно влизане и излизане, преди да се появят любопитните местни ченгета, вече не бе постижима. Операцията се провали, когато омразната жена бе вкарала роувъра в супермаркета и с всяка изминала минута положението ставаше все по-неприятно. Налагаше се да се оправят с полицаите от Сийдър Сити, а това щеше да бъде още по-трудно, ако някой от жителите, които ченгетата се бяха заклели да защитават, лежеше мъртъв върху купчините кучешка храна.

Щом трябваше да действат съвместно с местните ченгета, Рой можеше да покаже значката си на този дръвник. Той извади картата си и поднесе към очите му фалшивите си документи от Агенцията за борба с наркотиците.

— Е, добре — рече мъжът. — Сега всичко е наред.

Тъпакът пусна пушката на пода, сетне допря пръсти до козирката на бейзболната си шапка и отдаде чест на Рой.

— Отиди до пикапа си — каза Рой. — Не се качвай. Стой до кабината. Чакай там. Опиташ ли се да избягаш, онзи тип там с картечния пистолет ще покоси краката ти през коленете.

— Тъй вярно, сър — сериозно и убедено каза мъжът, отново докосна козирката на шапката си и тръгна към доджа.

Рой едва се сдържа да не го застреля в гърба.

Ела, добро, махни се, зло.

— Разпръснете се пред магазина — заповяда той на хората си — и чакайте. Отваряйте си очите на четири.

Екипът, който влизаше през задната врата, щеше да претърси супермаркета и да измъкне Грант и жената, ако се криеха вътре. Бегълците щяха да бъдат намерени и принудени или да се предадат, или да умрат от куршумите им.

Жената, разбира се, щеше да бъде застреляна, независимо дали се предадеше или не. С нея повече нямаше да рискуват.

— Там ще има служители и клиенти — извика той на тримата агенти, които тръгнаха из магазина. — Не пускайте никого да излезе. Заведете ги в кабинета на управителя. Дори да ви се струва, че не приличат на двамата, които търсим, задръжте ги. И папата да видите, задръжте го.

Бръмченето на хеликоптера навън се усили. Пилотът увеличаваше оборотите.

Какво ставаше, по дяволите?

Рой се намръщи и излезе да види какво става.

Агентът, който стоеше на пост пред супермаркета, гледаше магазина за картички, откъдето хеликоптерът излиташе.

— Какво прави пилотът? — попита Рой.

— Излита.

— Защо?

— Сигурно отива някъде.

Още един тъпак. Запази спокойствие. Дишай дълбоко. Ела, добро, махни се, зло.

— Кой му е казал да напусне позицията си? Кой му е казал да излети? — попита Рой.

И веднага щом зададе въпроса, той се досети какъв е отговорът. Не знаеше как е възможно, но знаеше защо хеликоптерът излита и кой е вътре.

Той пъхна беретата в кобура, грабна картечния пистолет от ръцете на изненадания агент и го насочи към издигащия се хеликоптер. Смяташе да пробие резервоарите и да го свали на земята.

Докато вдигаше оръжието и допираше пръст до спусъка обаче, Рой осъзна, че няма да може да обясни действията си на праволинейните ченгета от Юта, които не разбираха моралната нееднозначност на федералните сили на реда. Да стреля по свой хеликоптер. Да излага на риск пилота и помощника. Да унищожи изключително скъпа правителствена техника. И вероятно да направи така, че хеликоптерът да се разбие върху магазини, пълни с клиенти. Силни огнени струи гориво, които се разливат върху всичко и всеки. Уважаваните търговци от Сийдър Сити, превърнати в човешки факли, които бягат в кръг във февруарското утро, горят и пищят. Всичко щеше да бъде колоритно и вълнуващо и убийството на жената щеше да си заслужава живота на какъвто и да е брой невинни граждани, но обяснението за катастрофата щеше да бъде безнадеждно — все едно ядрен учен да обяснява тънкостите на физиката на идиота, който стоеше до пикапа додж.