Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

— По дяволите, госпожи! — повиши тон Ели.

Те се стреснаха, издадоха възклицания на изненада и се обърнаха. Очите им се отвориха широко.

Ели не насочи към тях деветмилиметровия „ЗИГ“, но направи така, че да го видят.

— Дръпнете се от витрината. Елате тук!

Жените се поколебаха, спогледаха се, после се вторачиха в пистолета.

— Не искам да ви наранявам. — Гласът на Ели прозвуча непогрешимо искрено. — Но ще направя каквото трябва, ако веднага не дойдете тук!

Двете жени се отдалечиха от витрината. Едната се движеше по-бавно от другата и крадешком поглеждаше към вратата.

— Дори не си го помисляй — каза й Ели. — Ще стрелям в гърба ти, Господ да ми е на помощ, и ако не умреш, до края на живота си ще бъдеш в инвалидна количка. Да, така е по-добре. Ела тук.

Спенсър отстъпи встрани, а Ели поведе уплашените жени по пътеката. Стигнаха до средата на магазина и тя ги накара да легнат по лице на пода и да сложат ръце на стената.

— Ако през следващите петнайсет минути някоя от вас вдигне глава, ще ви застрелям и двете — добави Ели.

Спенсър не беше сигурен дали този път тя е толкова искрена, колкото когато им каза, че не иска да ги нарани. Но му се стори, че е откровена. Ако той беше на мястото на жените, нямаше да вдигне глава чак до Великден.

— Пилотът още е в хеликоптера — обърна се към него Ели.

Спенсър направи няколко крачки към предната врата и видя още един човек в пилотската кабина.

— Двама са. Сигурен съм.

— Нима не участват в нападението? — учуди се тя.

— Те са пилоти, а не стрелци.

Ели се приближи до изхода и погледна на север, към предната част на супермаркета.

— Трябва да го направим. Нямаме време за размисъл. Трябва да го направим.

Спенсър дори не трябваше да я пита за какво говори. Благодарение на инстинкта си, тя бе оцеляла през последните четиринайсет месеца. Той си спомни по-голямата част от наученото в армията — стратегията и взимането на решения в крачка. Не можеха да се върнат по обратния път. Не можеха и да останат в магазина за картички, защото рано или късно агентите щяха да го претърсят. Вече не можеха да се надяват да откраднат кола, защото екипажът на хеликоптера щеше да ги забележи. Имаха само една възможност за избор. Един-единствен ужасен, отчаян избор, който изискваше смелост, дързост, късмет или огромно количество безмозъчно самочувствие. Но и двамата бяха готови за това.

— Вземи чантата и картечния пистолет — каза Спенсър, грабна от ръцете й деветмилиметровия „ЗИГ“, пъхна го в колана си и се наведе към Роки.

Кучето не знаеше дали да размаха опашка или да се страхува, дали се забавляваха или здравата бяха загазили. Явно беше на ръба на емоционално претоварване. В това състояние Роки обикновено или започваше да трепери и се парализираше, или изпадаше в безумен ужас.

Ели отвори вратата.

Спенсър погледна двете жени на пода и видя, че изпълняват указанията, които им бяха дадени.

— Сега — каза Ели и прекрачи прага.

Спенсър излезе на пешеходната алея и погледна към супермаркета. С изключение на един, всички стрелци бяха влезли вътре. Главорезът с картечния пистолет не гледаше към тях.

Помощник-пилотът бе навел глава.

Убеден, че Роки тежи не трийсет и пет, а триста и петдесет килограма, Спенсър хукна към хеликоптера. Трябваше да измине само трийсет крачки, но имаше чувството, че това е най-дългото разстояние във вселената, каприз на физиката, причудлива научна аномалия, странна деформация в материята на сътворението. Най-сетне стигна до хеликоптера, бутна вътре кучето и се качи.

Ели тичаше по петите му. Скочи в хеликоптера, пусна брезентовата чанта и насочи картечния пистолет.

Освен ако някой не се криеше под седалките, пътническият салон беше безлюден. За всеки случай Ели мина по пътеката, оглеждайки редиците вляво и вдясно.

Спенсър се приближи до вратата на пилотската кабина, отвори я и опря дулото на пистолета в лицето на помощник-пилота, който се надигаше, за да стане от мястото си.

— Излитай — каза Спенсър.

Двамата пилоти изглеждаха по-изненадани от жените в магазина за картички.

— Излитай! Веднага! Инак ще пръсна черепа на този тъпак, а после и твоя!

Спенсър крещеше толкова убедително, че изпръска със слюнка двамата пилоти. Имаше чувството, че вените на слепоочията му ще се пръснат.

Стори му се, че гласът му прозвуча заплашително, така както Ели говореше на двете жени.

Рой и трима от агентите стояха сред отломките от разбитата стъклена стена на супермаркета и купчините кучешка храна, до смачкания рейнджроувър. Оръжията им бяха насочени към висок мъж с простовато лице, жълтеникави зъби и черни като въглен и студени като на змия очи. Човекът държеше полуавтоматична пушка и макар че не се прицелваше в никого, изглеждаше достатъчно зъл и ядосан, за да я използва дори срещу Младенеца.