Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Голямата тухлена къща, която бе боядисана в бяло и имаше зелени капаци на прозорците, се намираше зад ограда от бели колчета. На моравата отпред растяха два огромни явора с голи клони.

Лампи светеха само в задната част на къщата и на първия етаж.

Рой стоеше пред външната врата, скрит от дъжда в голямата веранда с бели колони и слушаше музиката, разнасяща се от къщата. „Когато стана на шейсет и четири“ на Бийтълс. Рой беше на трийсет и три и не бе живял по времето на Бийтълс, но харесваше песните им, защото много от тях изразяваха съчувствие.

Тихо тананикайки заедно с момчетата от Ливърпул, той пъхна кредитна карта между вратата и касата. Придвижи я нагоре и отвори първата ключалка. После задържа картата, за да блокира резето.

Но за да отключи втората секретна брава, му трябваше по-сложен инструмент. Нуждаеше се от „Локейд“, специално устройство за отключване на всякакви ключалки, до което имаха достъп само силите на реда. Той пъхна тънкото острие на уреда в патронника на бравата и натисна пет-шест пъти спусъка, за да освободи напълно стоманената пружина.

Изщракванията не бяха силни, но Рой беше благодарен за заглушаването, осигурено от музиката. Песента свърши точно когато той отвори вратата. Преди кредитната карта да падне, Рой я хвана, застина на мястото си и зачака следващата песен. Щом чу встъпителните акорди на „Хубавата Рита“, той прекрачи прага.

Остави на пода, вдясно от входа, устройството за отключване и тихо затвори вратата.

Във фоайето цареше мрак. Рой застана с гръб към вратата, приспособявайки очите си с тъмата.

Когато се увери, че няма да събори някоя мебел, той тръгна към светлината в задната част на къщата.

Съжаляваше, че дрехите му са мокри, а галошите — кални. Вероятно щеше да изцапа килима.

Тя беше в кухнята и миеше маруля на мивката. Беше с гръб към люлеещите се врати, през които Рой мина. Съдейки по зеленчуците на дъската за рязане, той разбра, че жената прави салата.

Рой безшумно затвори вратите след себе си с надеждата, че няма да я стресне, и се поколеба дали да извести присъствието си. Искаше тя да знае, че това е посещение на загрижен приятел, който е дошъл да я утеши, а не на непознат с нездрави намерения.

Жената спря водата и сложи марулята в пластмасова цедилка. Избърса ръце в хавлията, обърна се и най-сетне го видя. „Хубавата Рита“ свършваше.

В първия момент госпожа Бетънфилд изглеждаше изненадана, но не и уплашена. Рой знаеше, че това се дължи на привлекателното му лице. Той беше пълничък и имаше трапчинки и гладка кожа като на момче. С искрящите си сини очи и сърдечна усмивка Рой още трийсет години можеше убедително да играе ролята на Дядо Коледа. Той вярваше, че добротата и искрената му обич към хората също са очевидни, защото непознатите обикновено бързо се сближаваха с него.

Докато още се надяваше, че изненада й ще се превърне в гостоприемна усмивка, а не в гримаса на страх, той вдигна беретата и я простреля два пъти в гърдите. На дулото беше монтиран заглушител и двата изстрела прозвучаха само като приглушен пукот.

Пенелопа Бетънфилд се свлече на пода и се отпусна неподвижно на една страна. Ръцете й още стискаха хавлията. Очите й бяха отворени и вторачени в мокрите му, кални галоши.

Бийтълс започнаха да пеят „Добро утро“. Албумът сигурно беше „Сержант Пепър“.

Рой прекоси кухнята, остави пистолета на плота и коленичи до госпожа Бетънфилд. Измъкна едната от еластичните си кожени ръкавици и докосна гърлото й, търсейки пулс в сънната артерия. Жената беше мъртва.

Единият от двата куршума бе толкова точно изстрелян, че сигурно бе пронизал сърцето. Кръвообращението бе спряло внезапно и кървенето не беше обилно.

Смъртта й беше елегантно бягство — бързо, идилично, безболезнено и без страх.

Рой отново надяна дясната ръкавица, сетне внимателно избърса мястото на шията й, където я бе докоснал. Щом носеше ръкавици, той не се притесняваше, че лазерната техника ще заснеме отпечатъците му.

Трябваше да вземе предпазни мерки, защото не всеки съдия и съдебни заседатели биха разбрали чистотата на мотивите му.

Рой затвори клепача на лявото й око и го задържа, за да бъде сигурен, че няма да се отвори.

— Спи, скъпа госпожо — каза той със смесица от обич и съжаление и затвори клепача и на другото й око. — Вече няма да се тревожиш за финансовото си положение и за работата до късно. Край на напрежението и борбата. Ти беше твърде добра за този свят.