Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Къщата на Спенсър беше в източния край, на склона на непопулярен и рядко населен каньон. Двулентовото асфалтирано шосе имаше кръпки и множество пукнатини, останали от земетресенията, които периодично разтърсваха крайбрежието. Порта от метални тръби и вериги, разположена между два огромни евкалипта, обозначаваше входа за чакълената алея за коли, дълга двеста метра.

На портата с тел беше закачена ръждясала метална табелка, на която с избелели червени букви пишеше:

Спенсър я сложи, когато купи къщата, много преди Роки да заживее с него. Тогава дори нямаше куче, още по-малко обучено да убива. Надписът беше празна заплаха, но имаше въздействие. Никой не го безпокоеше.

Портата не се задействаше с електронно устройство. Спенсър трябваше да излезе в дъжда, за да я отключи и заключи, след като влезе.

Малката къща се състоеше само от спалня, хол и голяма кухня и беше по-скоро бунгало. Основата беше каменна, за да не влизат мравки, а облицовката — от кедрово дърво. Времето и природните условия й бяха придали сребристосив оттенък. За някои къщата може би изглеждаше неугледна, но за Спенсър беше хубава и изпълнена с индивидуалност.

Бунгалото беше заобиколено, забулено и скрито в евкалиптова горичка. Дърветата не бяха подкастряни, откакто Спенсър бе купил мястото.

Каньонът и стръмният склон към възвишенията зад горичката бяха обрасли в храсталаци и ниски дъбове. През лятото, лишени от влага от сухите ветрове Санта Ана, хълмовете и клисурите изсъхваха. Два пъти за осем години пожарникарите заповядаха на Спенсър да се евакуира. Бяха непреклонни, сякаш идваше Денят на Страшния съд. Разпалваните от вятъра пламъци се движели със скоростта на експрес и можело да го погълнат, докато спи. Но красотата и уединеността на каньона си заслужаваха риска.

Няколко пъти в живота си Спенсър се бе борил усилено да остане жив, но не се страхуваше, че може да умре. Понякога дори приемаше мисълта, че може да заспи и да не се събуди. Когато го измъчваха мисли за пожар, той се тревожеше не за себе си, а за Роки.

Но в онази февруарска вечер в сряда нямаше опасност от пожар. Всяко дърво, храст и стрък трева бяха напоени от дъжда и сякаш завинаги щяха да бъдат защитени от огъня.

В къщата беше студено. Можеше да бъде затоплена от голямата каменна камина в хола и във всяка стая имаше и вградено електрическо отопление. Спенсър предпочиташе танцуващата светлина, пращенето на съчките и мириса на огъня от дърва, но когато бързаше, включваше електрическото отопление.

Той съблече мокрите си дрехи и си сложи удобен сив анцуг и чорапи, после направи кафе. На Роки сипа купа портокалов сок.

Кучето имаше множество особености, освен страстта си към портокаловия сок. Макар че обичаше да се разхожда през деня, Роки не споделяше интереса на другите кучета към света нощем. Ако му се наложеше да излезе след залез слънце, Роки вървеше близо до Спенсър и подозрително се вглеждаше в мрака. Особен беше и интересът му към Пол Саймън. Роки беше безразличен към музиката, но гласът на Саймън го омайваше. Когато Спенсър пуснеше някой албум на Пол Саймън, особено „Земята на вечната благодат“, Роки сядаше пред тонколоните, вторачваше се съсредоточено или бавно крачеше по пода, потънал в блянове и слушаше „Диаманти на подметките на обувките й“ или „Можеш да ме наричаш Ал“. Това не беше характерно за кучетата. Още по-малко характерна беше стеснителността му по отношение функциите на тялото, защото не ходеше по нужда, ако някой го гледаше и Спенсър трябваше да се обърне с гръб, за да може Роки да се облекчи.

Понякога Спенсър мислеше, че след като допреди две години бе страдало толкова много и имаше малко причини да намира радост на света, кучето иска да бъде човешко същество.

Това беше голяма грешка, защото имаше по-голяма вероятност хората да водят кучешки живот — в отрицателния смисъл на израза — отколкото повечето кучета.

— По-висшето самосъзнание — каза той на Роки една нощ, когато сънят не идваше — не прави животинските видове по-щастливи, приятелю. Ако беше така, щеше да има по-малко психиатри и барове.

Докато Роки лочеше сока в купата на пода на кухнята, Спенсър занесе каната с кафето на голямото бюро във формата на буквата „Г“, поставено в ъгъла на хола. От единия до другия край на плота бяха наредени два компютъра с мощни харддискове, цветен лазерен принтер и други устройства.

Онзи ъгъл на хола беше кабинетът му, макар че от няколко месеца Спенсър не работеше. Откакто напусна полицията в Лос Анджелис, където през последните две години служеше в отдел „Компютърни престъпления“, той прекарваше по няколко часа на ден с персоналния си компютър.