Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Никога не лъжи куче.

— Добре — каза Спенсър и спря на червен светофар. — И така, знам защо отидох в къщата й. И какво търсех.

Роки го погледна с интерес.

— Искаш да ти кажа, а?

Кучето чакаше.

— Важно е за теб, нали?

Роки изпръхтя, облиза муцуна и наклони глава на една страна.

— Добре. Отидох там, защото…

Кучето се вторачи в Спенсър.

— Защото тя е много хубава.

Дъждът барабанеше по покрива на форда. Чистачките глухо потракваха.

— Хубава е, но не е зашеметяваща. Но не става дума за външността й. В нея има нещо… Специална е.

Двигателят бръмчеше.

Спенсър въздъхна и добави:

— Добре, този път ще бъда откровен. До дъното на душата си. Няма да го увъртам. Отидох в къщата й, защото…

Роки се вторачи в него.

— Защото исках да намеря нов живот.

Кучето отмести очи и се вгледа в улицата пред тях, явно доволно от последното обяснение.

Спенсър се замисли за онова, което бе признал. „Исках да намеря нов живот.“

Не знаеше дали да се смее на себе си, или да плаче. Не стори нито едно от двете, а само продължи напред — нещо, което правеше от шестнайсет години.

Светофарът светна в зелено.

Спенсър караше в дъждовната нощ, в самотата на огромния град, под изпъстреното със странни шарки небе — жълто като жълтък на яйце, сиво като пещ на крематориум и заплашително черно покрай далечния хоризонт.

В девет часа, след провала в Санта Моника, докато караше на изток по магистралата, връщайки се в хотела в Уестуд, Рой Майро забеляза кадилак, спрял в аварийното платно. По мокрото от дъжда предно стъкло се отразяваха червените серпентини на аварийните светлини. Една от задните гуми беше спукана.

Зад волана седеше жена, която явно чакаше полицията. Тя, изглежда, беше единственият пътник в колата.

Мисълта за жена, сама в подобни обстоятелства, в която и да е част на Лос Анджелис, разтревожи Рой. Напоследък Лос Анджелис не беше спокоен както преди и надеждата да намериш човек, който живее като ангел, беше нищожна. Виж, дяволи имаше много.

Той спря пред кадилака.

Дъждът се бе усилил. От океана духаше вятър. В мрака се люшкаха сребристи завеси от капки, диплещи се на талази като прозрачни платна на призрачен кораб.

Рой взе широкополата си шапка и я сложи на главата си. Както винаги, когато времето беше лошо, той носеше дъждобран и галоши. Щеше да се намокри въпреки предпазното облекло, но съвестта не му позволяваше да продължи да кара, сякаш не бе видял шофьор, изпаднал в беда.

Рой тръгна към кадилака. Минаващите коли изпръскаха краката му с мръсна вода и панталонът залепна за кожата му. Е, и без това костюмът му се нуждаеше от химическо чистене.

Стигна до колата, но жената не отвори прозореца. Погледна го предпазливо през стъклото и инстинктивно провери дали вратите са заключени.

Рой не се обиди от подозрителността й. Тя знаеше какво става в града и беше естествено да е настроена скептично към намеренията му.

Той заговори силно, за да го чуе през прозореца.

— Нуждаете ли се от помощ?

Жената му показа клетъчен телефон.

— Обадих се на пътна помощ. Казаха, че ще изпратят някого.

Рой погледна насрещното движение в лентата, водеща на изток.

— Откога чакате?

Тя се поколеба, сетне отчаяно отговори:

— Цяла вечност.

— Ще сменя гумата. Не е необходимо да слизате или да ми давате ключовете. Карал съм коли като вашата. Само натиснете копчето за багажника, за да извадя крика и резервната гума.

— Може да пострадате.

Тясното аварийно платно не предлагаше голямо пространство на безопасност и бързо движещите се автомобили минаваха изнервящо близо.

— Имам сигнални светлини — отговори той.

Преди жената да успее да възрази, Рой се обърна, забърза към колата си, извади шестте сигнални светлини от багажника и ги нареди на платното на петдесет метра от кадилака.

Ако обаче от мрака изскочеше пиян шофьор, никакви предпазни мерки нямаше да са достатъчни. А напоследък, изглежда, трезвите шофьори бяха далеч по-малко от водачите, употребили алкохол или наркотици.

Епохата беше заразена от социална безотговорност и затова Рой се опитваше да бъде добрият самарянин, когато му се предоставеше възможност. Ако всеки запалеше макар и малка свещичка, светът щеше да бъде ослепително светъл. Той твърдо вярваше в това.

Жената бе отворила багажника. Капакът беше открехнат.

Рой Майро беше доволен. Брулен от вятъра и дъжда и заливан с вода от минаващите коли, той работеше усмихнат. Колкото повече усилия полагаше, толкова по-удовлетворяващо беше доброто дело. Докато Рой се бореше със затегнатите болтове, гаечният ключ се плъзна и одра кокалчето на единия му пръст. Но вместо да изругае, той започна да си подсвирква.