Дийн Кунц - Тъмните реки на сърцето

Смени гумата и жената смъкна стъклото четири-пет сантиметра, така че да не се налага Рой да вика.

— Готово — каза той.

Тя глуповато започна да му се извинява, че се е държала така подозрително с него, но Рой я прекъсна и я увери, че проявява разбиране.

Жената му напомни за майка му и това го накара да се почувства още по-добре, че й помага. Непознатата беше привлекателна. Имаше кестеняви коси и сини очи. Беше на петдесет и няколко, двайсет години по-възрастна от Рой. Майка му беше брюнетка с кафяви очи, но общото между тази жена и нея беше излъчването на доброта и изтънченост.

— Това е визитната картичка на съпруга ми — рече тя и му я подаде през пролуката. — Той е счетоводител. Ако ви е необходим съвет в тази област, той ще ви го даде безплатно.

— Е, не съм направил кой знае какво — каза Рой и взе визитната картичка.

— В днешно време е истинско чудо да срещнеш човек като вас. Щях да се обадя на Сам вместо на проклетата пътна помощ, но днес той ще работи до късно с един клиент. Имам чувството, че всички работим денонощно.

— Сигурно се дължи на рецесията — изрази съчувствието си Рой.

— Няма ли най-после да свърши? — зачуди се тя и продължи да рови в чантата си.

Той обви в шепа визитната картичка, за да я предпази от дъжда и я обърна към червената светлина на най-близкия стоп. Съпругът имаше кантора в Сенчъри Сити, където наемите бяха високи. Нищо чудно, че горкият работеше да късно.

— А ето и моята визитна картичка — добави жената и му я подаде.

Пенелопа Бетънфилд. Дизайнер. 213–555–6868.

— Работя вкъщи. По-рано имах офис, но тази ужасна рецесия… — Тя въздъхна, после му се усмихна през открехнатия прозорец. — Както и да е. Ако мога да ви помогна с нещо…

Рой извади от портфейла си визитна картичка и й я даде. Жената отново му благодари, вдигна прозореца и потегли.

Той тръгна по магистралата и прибра сигналните светлини, за да не пречат на движението.

Качи се в колата си и продължи да кара към хотела в Уестуд. Беше опиянен от възторг, че бе запалил малката си свещичка за деня. Понякога се питаше дали за съвременното общество има надежда, щом се е устремило надолу по спиралата на омразата, престъпността и алчността. Но Рой бе срещнал човек като Пенелопа Бетънфилд — с приятна усмивка и излъчване на доброта и изтънченост — и установи, че може да се надява. Тя беше състрадателна душа и щеше да се отплати за любезността му, проявявайки доброта към някой друг.

Въпреки запознанството с госпожа Бетънфилд, доброто настроение на Рой не продължи дълго. Когато излезе от магистралата и пое по Уилшър Булевард, към Уестуд, той изпита тъга.

Навсякъде виждаше следите на социалния упадък. Рисунки с боя загрозяваха стените на отклонението от магистралата и закриваха указанията на пътните знаци. По-рано този район на града бе пощаден от този ужасен вандализъм. В дъжда се влачеше бездомник, който буташе пазарска количка, пълна с жалките му вещи. Лицето му беше безизразно като на възкръснал мъртвец, бутащ количка в супермаркет в ада.

На светофара до Рой спря кола, пълна със заплашителни на вид младежи. Бяха с бръснати глави и носеха по една обеца. Гледаха го свирепо, вероятно опитвайки се да преценят дали е евреин и отваряха широко уста, докато произнасяха мръсни думи, за да са сигурни, че той ще ги разбере.

Рой мина покрай кино, където даваха само пошли филми. Изпълнени с насилие. С детайлни сцени на груб секс. Филми, произведени в големи киностудии и с участието на известни звезди, но въпреки това пошли.

Въздействието от срещата му с госпожа Бетънфилд постепенно се промени. Той си спомни думите й за рецесията, за денонощния труд на съпружеската двойка и за изпадналата в рецесия икономика, която я бе принудила да затвори офиса си и да упражнява западащия си бизнес от дома си. Тя беше толкова мила дама. Рой се натъжи, като се замисли, че госпожа Бетънфилд има финансови проблеми подобно на всички останали и е жертва на системата, затворник на общество, залято от наркотици и оръжия и лишено от състрадание и стремеж към възвишени цели. Госпожа Бетънфилд заслужаваше по-добра участ.

Когато стигна до хотела, Рой вече нямаше желание да се прибере в стаята си, да поръча вечеря и да легне да спи — онова, което възнамеряваше да направи. Той подмина Уестуд и продължи по Сънсет Булевард, после зави наляво и известно време безцелно обикаля по улиците.

Накрая спря на две преки от университета, но не угаси двигателя. Премести се на мястото до шофьора, където воланът нямаше да пречи на работата му.