Момичето бе заобиколило до далечната страна на централния готварския блок. Стоеше до хладилника и гледаше надолу към нещо на пода пред мивката. Цялата трепереше, а лицето й бе страшно бледо. Изпълнена с внезапен страх, Джени бързо заобиколи блока.
Хилда Бек лежеше на пода по гръб, мъртва. Беше се втренчила в тавана с безжизнени очи и безцветният й език се показваше между зъбите и подпухналите й устни.
Лайза вдигна поглед от умрялата жена, взря се в Джени, опита се да каже нещо, но не можа да издаде нито звук.
Джени хвана сестра си за ръка и я отведе в другия край на кухнята, откъдето трупът не се виждаше. Прегърна Лайза. Момичето също я прегърна. Силно. Напрегнато.
— Добре ли си, скъпа?
Лайза не каза нищо. Трепереше неконтролируемо.
Само преди шест седмици, прибирайки се един следобед от кино, Лайза бе намерила майка си на кухненския под в къщата им в Нюпорт Бийч, умряла от мозъчен кръвоизлив. Момичето беше опустошено. Без да има спомени от баща си, който бе починал, когато е била само на две години, Лайза се бе привързала силно към майка си. За известно време тази загуба дълбоко я разтърси, беше объркана и потисната. Постепенно възприе смъртта на майка си и започна да се усмихва отново. През последните дни изглеждаше както преди. И сега това.
Джени заведе момичето до писалището, накара я да седне и клекна пред нея. Взе хартиена кърпичка от кутията на бюрото и изтри изпотеното чело на Лайза. Кожата на момичето беше не само бледа, но и ледено студена.
— С какво мога да ти помогна, сестричке?
— Ще се оправя — разтреперено отвърна Лайза.
Хванаха си ръцете. Момичето стисна нейните толкова силно, че й причини болка. Накрая промълви:
— Помислих си… Когато изведнъж я видях там… така на пода… помислих си… това е лудост, но си помислих… че е мама. — Сълзите напираха в очите й, но тя се опитваше да ги спре. — Зная, мама я няма вече. И тази жена там дори не прилича на нея. Но беше… изненадващо… такъв шок… толкова объркващо.
Продължиха да стоят така и лека-полека ръцете на Лайза се отпуснаха.
След малко Джени проговори:
— По-добре ли си?
— Да. Малко.
— Искаш ли да полегнеш?
— Не. — Тя пусна ръката на Джени и взе една хартиена кърпичка от кутията Клинекс. Изтри носа си. Погледна към мястото, където лежеше тялото. — Това ли е Хилда?
— Да — каза Джени.
— Съжалявам.
Джени много харесваше Хилда Бек. Болеше я сърцето от нейната смърт, но точно сега бе по-загрижена за Лайза.
— Сестричке, смятам, че ще е по-добре да излезеш оттук. Какво ще кажеш да ме почакаш в кабинета докато огледам тялото? После ще трябва да се обадя на помощник-шерифа и на окръжния съдебен следовател.
— Ще почакам тук при теб.
— Ще е по-добре да…
— Не! — каза Лайза и започна отново да трепери. — Не искам да остана сама.
— Добре — успокои я Джени. — Можеш да седиш там, където си.
— О, Боже — каза отчаяно Лайза. — Само как изглежда… цялата подпухнала… посиняла… А изразът на лицето… — Тя изтри очи с опакото на ръката си. — Защо е толкова потъмняла и подута?
— Е, сигурно е мъртва от няколко дни — отвърна Джени. — Виж, не се опитвай да мислиш за неща като…
— Ако е била мъртва от няколко дни — каза Лайза с треперещ глас, — защо тук не мирише. Не трябва ли да мирише?
Джени се намръщи. Разбира се, тук трябваше да мирише, ако Хилда Бек бе престояла мъртва достатъчно дълго, че плътта й да потъмнее и тъканите й да подпухнат. Трябваше да мирише. А нямаше миризма.
— Джени, какво се е случило?
— Не зная още.
— Страхувам се.
— Недей. Няма причина.
— Този израз на лицето й — каза Лайза. — Ужасен е.
— От каквото и да е умряла, трябва да е станало бързо. Не изглежда да е била болна или да се е борила. Не е страдала много.
— Обаче… изглежда като умряла по средата на писък.
Джени Пейдж никога не бе виждала труп като този. Нищо в медицинското училище или собствената й практика не я бе подготвило за странното състояние на тялото на Хилда Бек. Приклекна до трупа и го разгледа с тъга и отвращение — но едновременно с нарастващо любопитство и объркване.
Лицето на мъртвата жена бе подпухнало; сега бе кръгло, гладко и някак лъскаво, като карикатура на изражението й като жива. Тялото й също бе подуто и на някои места опъваше шевовете на сивожълтата й домашна дреха. Където плътта се виждаше — по врата, ръцете, прасците и глезените — имаше мек, престоял вид. Обаче това не приличаше на естественото газово издуване вследствие на разлагане. Защото тогава стомахът трябваше да е по-издут от газове, много повече от всички други части на тялото, но той бе само леко разширен. Освен това, нямаше мирис на разложено.
Читать дальше