Дийн Кунц: Древният враг

Но беше топла. Беше топла.

След малко Брайс неохотно я пусна. Погали косата на момчето, оправи чаршафа, заглади възглавницата.

Време беше да си отива, но не можеше; още не. Плачеше. Не искаше да излезе в коридора със сълзи по лицето.

Издърпа няколко хартиени кърпички от кутията на нощното шкафче, стана, отиде до прозореца и погледна към Санта Майра.

Въпреки че плачеше всеки път, когато влезеше тук, сега сълзите му бяха по-различни. Бяха парещи, отнасяха мъката и го лекуваха. Малко по малко, бавно, но го лекуваха.

— Изписан ли? — намръщи се Джени. — От кого?

— Да кажем от мен — усмихна се Тал.

— Откога си станал лекар?

— Помислих си, че трябва да се вземе още едно мнение, така че се консултирах със себе си и си препоръчах да се прибирам у дома.

— Тал…

— Наистина, докторе, чувствам се прекрасно. Подутината изчезна и от два дни нямам температура. Готов съм за изписване. Ако ме принудиш да остана, ти ще си виновна за смъртта ми.

— За смъртта ти ли?

— Храната в болницата със сигурност ще ме убие.

— Изглежда готов за танци — каза Лайза.

— Ти пък откъде взе лекарската си диплома? — попита Джени. А на Тал каза: — Добре… нека погледна. Свали ризата.

Той я съблече бързо и лесно, не вдървено както вчера. Джени внимателно разви бинтовете и откри, че той е прав: нямаше нито подутини, нито рани, нито корички.

— Победихме го — увери я той.

— Обикновено не изписваме пациенти вечерно време. Формулярите се попълват сутрин; изписването е между десет и дванадесет часа.

— Правилата съществуват, за да бъдат нарушавани.

— Казано от полицай звучи ужасно — подразни го тя. — Виж, Тал, предпочитам да останеш още една нощ, просто, защото…

— А аз предпочитам да не остана, просто, защото полудявам.

— Наистина ли си решил?

— Той наистина е взел решение — каза Лайза.

— Докторе — заговори Тал, — оръжието ми беше в сейфа заедно с лекарствата. Трябваше да се моля, да лаская, да досаждам на една симпатична сестра на име Пола, за да ми го даде този следобед. Казах й, че със сигурност ще ме пуснете тази вечер. Знаеш ли, Пола е душица, много привлекателна жена, неомъжена, добра партия, възхитителна…

— Не се горещи толкова — каза Лайза. — Тук има малолетни.

— Иска ми се да излизам с Пола — каза Тал. — Искам да остана цяла вечност с Пола. Но сега, докторе, ако не се прибера у дома, ще се наложи отново да върна револвера в сейфа, и може би шефката на Пола ще разбере, че тя ми го е дала преди да ме изпишат и Пола може да загуби работата си и ако това стане, никога няма да излезе с мен, няма да мога да се оженя за нея, няма да има никакви малки Тал Уитмънчета, които да тичат наоколо, даже никога, защото ще отида в манастир и ще се обрека на безбрачие, понеже съм решил, че Пола е единствената жена за мен. Така че, ако не ме изпишеш, ще съсипеш не само целия ми живот, но и ще лишиш света от един малък черен Айнщайн или от един малък черен Бетховен.

Джени се засмя и поклати глава.

— Добре, добре. Ще попълня формуляра за изписване и ще можеш да си отидеш тази вечер.

Той я прегърна и бързо облече ризата си.

— Пола по-добре да внимава — каза Лайза. — Прекалено си ловък, за да те оставят да се мотаеш около жените без звънец на врата.

— Аз? Ловък? — Той закопча колана с кобура на кръста си. — Аз съм само добрият стар срамежлив Тал Уитмън. През целия си живот съм бил стеснителен.

— О, разбира се — каза Лайза.

Джени отново взе думата:

— Ако…

Но внезапно Тал обезумя. Блъсна Джени встрани и я повали на пода. Тя удари рамото си в таблата на леглото и падна тежко на пода. Чу изстрел и видя Лайза да пада, но не разбра дали момичето е уцелено или се опитва да се прикрие; за секунда помисли, че Тал стреля по тях. Тогава забеляза, че той все още се опитва да извади револвера си от кобура.

В момента, когато изстрелът проехтя през стаята, се разби стъкло. Беше прозорецът зад Тал.

— Хвърли го! — извика Тал.

Джени извърна глава и видя на прага на вратата силуета на Джийн Тър, очертан от по-ярката светлина на болничния коридор зад него.

Застанал в сянката до прозореца, Брайс изтри сълзите си и смачка мокрите хартиени кърпички. Дочу лек шум зад себе си в стаята, помисли, че е някоя сестра, обърна се — и видя Флетчьр Кейл. За момент се вцепени от изненада.

Кейл стоеше до края на леглото на Тими, едва се виждаше на слабата нощна лампа. Не бе забелязал Брайс. Гледаше момчето — и се хилеше. По лицето му бе изписана лудост. Беше въоръжен.