Дийн Кунц: Древният враг

— Помниш ли какво каза Флайт за разума на съществото? Когато разговаряше с него чрез компютъра, професорът каза, че то вероятно е придобило разум и самосъзнание чак след като е започнало да поглъща разумни същества.

— Помня — каза Тал от задната седалка, където го бяха поставили до Лайза. — Никак не ми хареса да го чуя.

— Е и? — попита Брайс. — Какво искаш да ни кажеш, докторе?

— Значи така, ако е станало разумно чрез попиване на нашите знания и познавателни механизми… тогава не е ли придобило жестокостта и пороците си също от нас, от човешките същества? — Джени усети, че на Брайс му става неприятно, но продължи: — В крайна сметка може би единствените истински дяволи са хората; не всички хора; не целият ни род; само извратените, онези, които така и никога не са придобили чувството на съпричастие и състрадание. Ако променящият формата си организъм е Сатаната от митовете, вероятно злото в хората не е отражение на Дявола; вероятно Дяволът е само отражение на диващината и жестокостта на собствения ни вид. Може би самите ние сме… създали Дявола по наш собствен образ и подобие.

Брайс мълчеше. Сетне каза:

— Знаеш ли, може и да си права. Предполагам, че си права. Няма смисъл да хабим енергия да се плашим от дяволи, демони и неща, които тропат нощем…, защото в края на краищата никога няма да се сблъскаме с нищо по-ужасяващо от чудовищата измежду нас. Адът е там, където сами го създадем.

Колата потегли надолу по „Скайлайн роуд“.

Сноуфилд изглеждаше спокоен и прекрасен.

Нищо не се опита да ги спре.

В неделя вечерта, седмица след пристигането на Джени и Лайза в тихия като гробница Сноуфилд, пет дни след смъртта на древния враг, двете бяха на посещение при Тал Уитмън в болницата на Санта Майра. Той бе получил токсично отравяне от някаква течност, изпусната от чудовището и бе развил лека инфекция, но животът му не беше в опасност. Сега беше почти като нов — и готов да си ходи вкъщи.

Когато Лайза и Джени влязоха в стаята на Тал, той седеше на един стол до прозореца и четеше списание. Беше в униформа. Револверът и кобурът му лежаха на една масичка до стола.

Лайза го прегърна преди той да успее да се изправи и Тал също я прегърна.

— Изглеждаш добре — каза му тя.

— Изглеждаш отлично — отвърна й той.

— Като един милион долара.

— Като два милиона.

— Ще завъртиш главите на жените.

— А ти ще накараш момчетата да правят задно салто.

Това бе малка ежедневна церемония, ритуал, който предизвикваше смях у Лайза. Джени харесваше това; Лайза не се усмихваше често тези дни. През последната седмица изобщо не се бе усмихвала, нито веднъж.

Тал се изправи, Джени също го прегърна и каза:

— Брайс е при Тими. Ще дойде след малко.

— Знаеш ли — каза Тал, — сега той се справя много по-добре с положението. През последната година се виждаше как състоянието на Тими го съсипва. Сега изглежда се справя.

Джени кимна:

— Беше си втълпил, че за Тими е по-добре да умре. Но горе в Сноуфилд отношението му се промени. Мисля, че е решил все пак, че няма по-лошо от смъртта. Където има живот, там има и надежда.

— Така казват.

— След още една година, ако Тими е все още в кома, Брайс може отново да промени мнението си. Но засега изглежда благодарен само да поседи тук за малко всеки ден, държейки топлата ръчичка на момчето. — Тя огледа Тал и попита: — Защо си в униформа?

— Изписват ме.

— Чудесно! — възкликна Лайза.

Тези дни в стаята на Тими бяха настанили един осемдесет и две годишен мъж, към който бяха прикрепени интравенозна система, монитор за сърдечната дейност и съскащ дихателен апарат.

Въпреки че Тими бе прикачен само към интравенозна система, той бе в прегръдките на пълна забрава, подобна на комата на стареца. Един-два пъти в час, никога по-често и никога за повече от минута, клепачите на момчето потрепваха или устните му се мърдаха, или пък на бузата му трепваше мускул. Това бе всичко.

Брайс седеше до леглото с ръка през преградата, нежно стискайки ръката на сина си. След Сноуфилд дори този оскъден допир бе достатъчен за него. Всеки ден, когато напускаше стаята, се чувстваше по-добре.

Сега, след настъпването на вечерта, нямаше много светлина. На стената точно над леглото имаше лампа, която хвърляше слаба мека светлина само до раменете на Тими, оставяйки в сянка покритото му с чаршаф тяло. На тази мъглява светлина Брайс можеше да види колко е отслабнало момчето му, въпреки интравенозния разтвор. Скулите му бяха изпъкнали. Под очите имаше тъмни кръгове. Брадичката изглеждаше покъртително крехка. Синът му бе дребен за възрастта си. Но сега ръчичката, която държеше Брайс, сякаш принадлежеше на много по-малко дете от Тими; приличаше на бебешка.