Дийн Кунц - Древният враг

Кейл стоеше като закован. Сърцето му биеше силно. Но не от страх. Не само от страх. Друго чувство го тресеше, завладяваше, и той не можеше да го определи точно…

— Той ме остави да живея — повтори Джитър, — защото знае, че винаги ще работя за Него. Някои от другите… може би не са били напълно предани на делото Му като мен, и Той ги унищожи. Но аз… аз съм различен. Остави ме да живея, за да върша делата Му. Може би ще ме остави да живея вечно, човече.

Кейл премигна.

— И теб е оставил жив поради някаква причина, загряваш ли — продължи Джитър. — Така е. Сигурно е така. Защото вършиш Неговото дело.

Кейл поклати глава.

— Никога не съм бил… поклонник на Дявола. Никога не съм вярвал.

— Няма значение. Въпреки това вършиш Неговото дело и това ти харесва.

Червените очи наблюдаваха Кейл.

— Ти уби жена си — каза Джитър.

Кейл кимна безмълвно.

— Човече, ти дори уби собственото си момченце. Ако това не е Негово дело, какво е тогава?

Нито едно от светещите очи не мигна и Кейл започна да осъзнава чувството, което се надигаше вътре в него. Въодушевление, страхопочитание… религиозен възторг.

— Кой знае какво още си извършил през тези години — каза Джитър. — Трябва да си извършил много дела за Него. Може би почти всичко, което си вършил, е било Негово дело. Ти си като мен, човече. Ти си роден да следваш Луцифер. Ти и аз… това е в гените ни. В гените ни, човече.

Най-накрая Кейл се отдели от стената.

— Точно така — каза Джитър. — Ела тук. Ела по-близо до Него.

Кейл бе завладян от вълнение. Винаги бе знаел, че се различава от другите хора. Че е нещо повече. Че е специален. Винаги бе знаел, но никога не бе очаквал това. И все пак пред него се намираше неоспоримото доказателство, че е избран. Сърцето му се изпълни с бурна, преливаща радост. Приклекна до Джитър, до чудотворното присъствие.

Най-накрая бе успял.

Моментът бе дошъл.

„Тук — помисли си Кейл — е моето предопределение.“

Асфалтът под Джени се разчупи с тътен като от оръдеен изстрел.

Бум!

Младата жена залази назад, но не бе достатъчно бърза. Настилката под нея се раздвижи и започна да хлътва.

Пропадаше в ямата, Господи не ако падането не я убие, то ще излезе от скривалището си и ще я залови, ще я завлече долу на скрито място; ще я погълне преди някой да се опита да я спаси…

Тал Уитмън я сграбчи за глезените и я задържа. Джени висеше в ямата с главата надолу. Асфалтът се срути в дупката и се разби долу. Настилката под краката на Тал се разклати, започна да поддава и той за малко не изпусна Джени. После отстъпи назад, влачейки я със себе си по-далече от ронещия се ръб на пропастта. Когато Джени отново се озова на твърда почва, той й помогна да се изправи.

Макар и да знаеше, че е биологически невъзможно сърцето й да се качи в гърлото, тя буквално го преглътна.

— Боже мой — възкликна задъхано, — благодаря ти! Тал, ако не беше…

— Няма нищо — каза Тал, въпреки че и той едва не я последва в капана.

„Проста работа“ — помисли си Джени, спомняйки си случката с Тал, за която й бе разказал Брайс.

Забеляза, че на другия край на ямата Тимоти Флайт нямаше да има нейния късмет. Брайс нямаше да успее да го хване навреме.

Настилката под Флайт се поддаде. Едно парче с размери три на два метра изчезна в ямата, отнасяйки археолога със себе си. То не се разби на дъното като асфалта от страната на Джени. Оттатък стената на дупката бе полегата и плочата се плъзна десетина метра надолу към дъното и се спря върху друга отломка.

Флайт все още бе жив. Крещеше от болка.

— Трябва бързо да го извадим оттам — каза Джени.

— Няма смисъл дори да се опитва — възрази Тал.

— Ама…

— Виж!

То бе дошло за Флайт. Изригна от един от тунелите, които излизаха на пода на дупката и вероятно водеха надолу в дълбоките пещери. Огромен псевдопод от аморфна протоплазма се издигна на три метра във въздуха, гърчейки се падна на земята, откъсна се от криещото се отдолу основно тяло и се превърна в противно тлъст черен паяк с размерите на пони. Беше само на три-четири метра от Тимоти Флайт и запълзя към него през отломките от настилката с явното намерение да го убие.

Проснат безпомощно на бетонната плоча, с която бе паднал в дупката, Тимоти виждаше приближаването на паяка. Болката му се замени от вълна на ужас.

Черните тънки крака леко преодоляваха руините и съществото се приближаваше много по-бързо от човек. Върху крехките си на вид крачета имаше хиляди твърди, приличащи на тел черни власинки. Изпъкналият му корем бе гладък, лъскав, светъл на цвят.