Дийн Кунц - Древният враг

ИСКАШ ДА УБИЕШ И НЕГО?

НЕ. ЩЕ МУ ПРЕДОСТАВЯ БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП.

ПОЯСНИ.

ВИЕ ЩЕ УМРЕТЕ. НО НА ФЛАЙТ ЩЕ МУ БЪДЕ ПОЗВОЛЕНО ДА ЖИВЕЕ. ТРЯБВА ДА МУ КАЖЕТЕ. АКО НЕ ЗНАЕ, ЧЕ ИМА БЕЗОПАСЕН ДОСТЪП, НЯМА ДА ДОЙДЕ.

Ръцете на Сара трепереха повече от всякога. Пропусна клавиш, натисна грешна буква, трябваше да изтрие думата и да я напише отново. Тя запита: АКО ДОВЕДЕМ ФЛАЙТ В СНОУФИЛД, ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

ВИЕ СТЕ МОИ.

ЩЕ НИ ОСТАВИШ ЛИ ЖИВИ?

НЕ.

До този момент Лайза се бе държала смело за годините си, но да види съдбата си изписана толкова безцеремонно на екрана, бе прекалено много за нея. Започна тихо да плаче.

Джени успокояваше момичето доколкото можеше.

— Каквото и да е — рече Тал, — наистина е надменно.

— Е, все още не сме мъртви — каза Брайс. — Има надежда. Винаги има надежда докато си жив.

Сара отново написа на клавиатурата: ОТКЪДЕ ИДВАШ?

ОТ ВЕКОВЕТЕ.

ПОЯСНИ.

ОТЕГЧИТЕЛНА КУЧКА.

ИЗВЪНЗЕМЕН ЛИ СИ?

НЕ.

— Толкова за Аркхъм и Айли — каза Брайс, след което осъзна, че и двамата вече са мъртви.

— Освен ако не лъже — каза Джени.

Сара се върна на въпроса, който бе задала по-рано: КАКВО СИ ТИ?

ОТЕГЧАВАШ МЕ.

КАКВО СИ ТИ?

ТЪПА УЛИЧНИЦА.

КАКВО СИ ТИ?

РАЗКАРАЙ СЕ.

КАКВО СИ ТИ? — отново написа тя, удряйки клавишите толкова силно, че Брайс помисли, че може да ги счупи. Гневът й изглежда бе станал по-силен от страха й.

АЗ СЪМ ГЛАЗИАЛАБОЛАС.

ПОЯСНИ.

ТОВА Е МОЕТО ИМЕ. АЗ СЪМ КРИЛАТ МЪЖ С КУЧЕШКИ ЗЪБИ. АЗ СЪМ БЕСЕН. ОСЪДЕН СЪМ ДА БЕСНЕЯ ВЕЧНО.

Брайс гледаше в екрана неразбиращо. Сериозно ли беше това? Крилат мъж с кучешки зъби? Не е възможно. Сигурно си играеше с тях, забавлявайки се отново. Но какво толкова забавно имаше?

Екранът се изчисти.

Настъпи пауза.

Появиха се нови думи, въпреки че Сара не бе задала въпрос.

АЗ СЪМ ХАБОРИМ. АЗ СЪМ ТРИГЛАВ ЧОВЕК — С ЕДНА ЧОВЕШКА, ЕДНА КОТЕШКА И ЕДНА ЗМИЙСКА ГЛАВА.

— Що за гнусотии? — попита раздразнено Тал.

Въздухът в стаята определено ставаше по-студен.

„От вятъра е — каза си Брайс. — Вятърът през вратата, носещ хлада на настъпващата нощ.“

АЗ СЪМ РАНТАН.

Премигване.

АЗ СЪМ ПАЛАНТЪР.

Премигване.

АЗ СЪМ АМЛУТИАС, АЛФИНА, ЕПИН, ФУАРД, ВЕЛИАЛ, ОМГОРМА, НЕБИРОС, ВААЛ, ЕЛИГОР И МНОГО ДРУГИ.

Странните имена проблясваха за миг на трите монитора, сетне изчезнаха.

АЗ СЪМ ВСИЧКО И НИЩО. АЗ СЪМ НИЩО. АЗ СЪМ ВСИЧКО.

Премигване.

Трите екрана светеха в яркозелено, празни за секунда, две, три. После угаснаха.

Горните лампи светнаха.

— Край на интервюто — каза Джени.

Велиал. Едно от имената, с което се бе нарекло.

Брайс не беше силно религиозен, но бе чел достатъчно, за да знае, че Велиал е или едно от имената на Сатаната, или името на някой друг от падналите ангели. Не беше сигурен какво е точно.

Горди Брогън бе най-религиозният измежду всички, набожен римо-католик. Когато Брайс излезе последен от полевата лаборатория, помоли Горди да хвърли поглед върху имената в края на разпечатката.

Докато Горди четеше съответните редове, стояха на тротоара до лабораторията, на мъжделивата дневна светлина. След двадесет минути или може би по-малко щеше да се мръкне.

— Тук — каза Горди. — Това име. Ваал — посочи той на сгънатата компютърна хартия. — Не зная със сигурност къде съм го виждал преди. Не е в църква или в катехизиса. Може би съм го чел в някоя книга.

Брайс забеляза странния тон и ритъм в думите на Горди. Не беше само нервност. Изговаряше някои думи прекалено бавно, после твърде бързо, после отново бавно, после почти френетично.

— Книга ли? — попита Брайс. — В Библията?

— Не. Не мисля. Не съм голям читател на Библията. А трябва. Трябва да се чете редовно. Но това име съм го виждал в обикновена книга. В роман. Не мога да си спомня.

— Та кой е този Ваал? — попита Брайс.

— Май беше много силен демон — каза Горди.

А с гласа му ставаше нещо ненормално; със самия него.

— Какво ще кажеш за другите имена? — попита Брайс.

— Не ми говорят нищо.

— Помислих си, че може да са имена на други демони.

— Ами, знаеш ли, католическата църква не се занимава много-много с проповеди за прогонване на демони — каза Горди, продължавайки да говори странно. — Може би трябва. Да. Може би трябва. Май си прав. Мисля, че са имена на демони.

Джени уморено въздъхна:

— Значи просто си е поиграл с нас.

Горди поклати енергично глава:

— Не. Не е игра. Никак. Казваше истината.

Брайс се намръщи:

— Горди, наистина ли мислиш, че то е демон или самият Сатана, или нещо подобно — наистина ли?