Дийн Кунц - Древният враг

— Глупости — каза Сара Ямагучи.

— Да — каза Джени. — Цялото представление с компютъра, този демоничен образ, който иска да ни внуши — всичко това е за допълнително объркване. Никога няма да ни каже истината за себе си, защото ако знаем истината, ще можем да измислим начин да се преборим с него.

— Как ще обясниш разпнатия на кръст свещеник на олтара на нашата „Света Богородица от планините“? — попита Горди.

— Това също е част от играта му да ни обърква — отвърна Тал.

Очите на Горди бяха странни. Не беше просто страх. Това бяха очите на духовно изтерзан, дори агонизиращ човек.

„Трябваше да го забележа по-рано“ — наруга се Брайс.

Говорейки тихо, но със замайваща скорост, Горди каза:

— Мисля, че времето е дошло. Краят. Най-после. Точно както пише в Библията. Нещо, в което не вярвах. Вярвах във всичко друго, което казва църквата. Но не и в това. Не в деня на Страшния съд. Просто си мислех, че всичко ще продължава вечно, както досега. Но сега той е тук, нали? Да. Страшният съд. Не само за хората в Сноуфилд. За всички ни. Краят. Питам се как ли ще ме осъдят. Страх ме е. Имах дарба, извънредна дарба и я пропилях. Имах дарбата на Свети Франциск. Винаги съм се разбирал с животните. Наистина. Никога куче не е лаяло по мен. Знаете ли това? Котка никога не ме е драскала. Животните ме разбираха. Вярваха ми. Може би дори ме обичаха. Не съм срещал животно, което да не ме обича. Дивите катерички ядяха от ръката ми. Това е дарба. Родителите ми искаха да стана ветеринарен лекар. Но аз им обърнах гръб, на тях и на дарбата си. Вместо това станах полицай. Носех оръжие. Оръжие. Не трябваше да нося оръжие. Не и аз. Никога. Направих го отчасти, за да ядосам родителите си. Проявих независимостта си, разбирате ли? Но забравих. Забравих какво казва Библията за уважението към баща и майка. Вместо това ги наскърбих. И обърнах гръб на дарбата, която Бог ми даде. Дори повече. Още по-лошо. Плюх на дарбата си. Миналата нощ взех решение да напусна полицията, да оставя оръжието и да стана ветеринар. Но мисля, че съм закъснял. Страшният съд идва, а аз не съзнавах това. Плюх на дарбата, с която Господ ме надари и сега… сега се страхувам.

Брайс не знаеше какво да каже на Горди. Въображаемите му грехове бяха толкова далеч от истинското зло, че беше смешно. Ако тук имаше някой предопределен за рая, това беше Горди. Не че Брайс вярваше в Страшния съд. Не вярваше. Но не можеше да измисли какво да каже на Горди, защото това голямо, грубовато дете бе отишло твърде далеч в заблудата си.

— Тимоти Флайт е учен, не е теолог — строго каза Джени. — Ако Флайт има обяснение за това, което става тук, то ще е строго научно, а не религиозно.

Горди не я слушаше. Сълзи се стичаха по лицето му. Очите му светеха. Когато вдигна глава и се вгледа в небето, не виждаше залеза; изглежда вместо това виждаше някакъв божествен път, по който архангелите и ангелите от небето скоро ще слязат на своите огнени колесници.

Не беше в състояние да му доверяват оръжие. Брайс извади револвера от кобура на Горди и го прибра. Полицаят изглежда дори не забеляза.

Брайс видя, че странният монолог на Горди е оказал сериозно въздействие върху Лайза. Тя изглеждаше като ударена с нещо, зашеметена.

— Всичко е наред — каза й Брайс. — Не идва краят на света. Няма Страшен съд. Горди просто е… разстроен. Ще се справим. Вярваш ли ми, Лайза? Дръж високо хубавата си брадичка. Можеш ли да бъдеш смела още малко?

Тя не реагира веднага. Постепенно дойде на себе си и намери още сили и самообладание. Кимна. Дори успя неуверено да се усмихне.

— Страхотно момиче си — възкликна шерифът. — Също като сестра си.

Лайза погледна към Джени, после върна погледа си върху Брайс:

— Ти си страхотен шериф — каза тя.

Той се зачуди дали усмивката му не е неуверена като нейната.

Беше смутен от доверието й, защото не бе достоен за него.

„Излъгах те, момиче — помисли си той. — Смъртта продължава да е с нас. Отново ще ни нападне. Може би след час. Може би след по-малко от ден. Но рано или късно ще ни нападне отново.“

Всъщност, въпреки че Брайс вероятно не знаеше това, един от тях щеше да умре в следващата минута.

В Санта Майра, Флетчър Кейл прекара по-голямата част от понеделнишкия следобед в претърсване на къщата на Джейк Джонсън, стая по стая. Наистина се забавляваше.

В килера до кухнята най-после намери тайника на Джонсън. Не беше на рафтовете, затрупани с консерви и бутилки поне от преди година, или пък на пода, на който бяха наредени други запаси. Не, скъпоценните неща бяха под пода на килера: под линолеума на пода имаше тайник.