Дийн Кунц - Древният враг

— Може да се нуждаят от лекарска помощ.

— Ако са ги нападнали, те са или мъртви, или изчезнали. Не открихме никой, който да е само ранен, нали?

— Винаги съществува шанс. — Джени се обърна към Лайза: — Дай ми докторската чанта, скъпа.

Момичето побягна към импровизирания лазарет.

— Тя остава тук — каза Брайс.

— Не — възкликна Джени. — Идва с мен.

Изваден от търпение, Брайс каза:

— Виж, Джени, ситуацията всъщност е военна. Мога да ти заповядам да останеш тук.

— И как ще приведеш заповедта в сила? С оръжие ли? — попита тя, но не враждебно.

Лайза се върна с черната кожена чанта. Застанала до предната врата на хотела, Сара Ямагучи викна на Брайс:

— Побързайте. Моля ви, побързайте.

Ако то бе нападнало полевата лаборатория, вероятно нямаше смисъл да се бърза.

Гледайки Джени, Брайс си помисли: „Не мога да те предпазя, докторе. Не виждаш ли? Остани тук, където прозорците са залостени и вратите се пазят. Не се осланяй на мен да те предпазя, защото сигурно ще се проваля, по дяволите. Както се провалих с Елън… и Тими.“

— Да тръгваме — каза Джени.

Болезнено осъзнавайки безпомощността си, Брайс ги изведе от хотела и тръгнаха по улицата към близкия ъгъл, зад който то може би ги чакаше. Тал крачеше отпред до Брайс. Франк и Горди вървяха отзад. Лайза, Сара Ямагучи и Джени бяха по средата.

Топлият ден бе започнал да захладнява.

В долината под Сноуфилд започваше да се образува мъгла.

До падането на нощта оставаше по-малко от три четвърти час. Слънцето пръскаше над града последните си кървави лъчи. Сенките бяха невероятно издължени, деформирани. Прозорците блестяха с отразен слънчев пламък, напомняйки на Брайс очите на тиквените фенери по време на празника на Вси светии.

Улицата изглеждаше дори по-зловещо тиха, отколкото миналата нощ. Стъпките им ехтяха, като че прекосяваха огромна пуста катедрала.

Завиха предпазливо.

По средата на улицата лежаха заплетени и празни три защитни костюма. Друг празен костюм лежеше наполовина на улицата и наполовина на тротоара. Два от шлемовете бяха разбити.

Наоколо бяха разпръснати автомати, а покрай бордюра на тротоара бяха наредени неизползвани „коктейли Молотов“.

Камионът бе отворен отзад. Вътре имаше купчина празни костюми и разхвърляни автомати. Никакви хора.

Брайс закрещя:

— Генерале? Генерал Копърфилд?

Гробна тишина.

Лунна тишина.

— Сет! — извика Сара Ямагучи. — Уил? Уил Бетънби? Гейлън? Обадете се, моля ви!

Нищо. Никой.

Джени промълви:

— Не са успели да дадат дори един изстрел.

— Или да извикат — каза Тал. — Охраната на предната врата на хотела щеше да ги чуе, дори само да бяха викнали.

Горди каза:

— О, по дяволите.

Задните врати на двете лаборатории бяха открехнати.

Брайс имаше чувството, че вътре ги очаква нещо.

Искаше му се да се обърне и да избяга. Не можеше. Беше водачът. Ако се паникьоса, всички ще се паникьосат. Паниката е покана за смърт.

Сара тръгна към задната врата на първата лаборатория.

Брайс я спря.

— Те са мои приятели — възкликна тя.

— Зная. Но нека първо огледам — каза той.

За момент обаче не можеше да помръдне. Беше прикован от страха.

Не можеше да помръдне и сантиметър. И тогава най-накрая успя.

Брайс бе извадил и заредил служебния си револвер. Хвана дръжката на вратата с другата си ръка и я отвори широко. Едновременно с това отскочи назад и насочи оръжието си към лабораторията.

Беше празна. Два смачкани предпазни костюма лежаха на пода на лабораторията, а друг бе проснат на въртящия се стол пред компютъра.

Брайс отиде до задната врата на другата лаборатория.

Тал каза:

— Остави на мен.

Брайс поклати глава.

— Остани на мястото си. Пази жените; те не са въоръжени. Ако нещо изскочи оттук, когато отворя вратата, бързо изчезвайте.

Със силно биещо сърце Брайс спря зад втората полева лаборатория. Сложи ръка на вратата. Отново се спря. Сетне я отвори, по-предпазливо от първата.

И тази лаборатория бе пуста. Два защитни костюма. Нищо друго.

Когато Брайс надникна в лабораторията, всички осветителни тела на тавана премигнаха и угаснаха. Той трепна изненадано от внезапно настъпилата тъмнина. След миг обаче светлината отново се появи, въпреки че не беше от лампите на тавана; беше необичайна светлина, зеленикав блясък, който го учуди. Тогава видя, че това просто са трите компютъра, които се бяха включили едновременно. После изгаснаха. Отново светнаха. Изгаснаха, светнаха, изгаснаха, светнаха, изгаснаха… Отначало мигаха едновременно, после последователно, отново и отново. Накрая всичките се включиха и останаха в това положение, изпълвайки иначе тъмната стая с тайнствена светлина.