Дийн Кунц - Древният враг

— Кожата и тъканта под нея и при двата трупа ясно показват, че посиняването е причинено от натиск от външен източник; това са класически контузии. С други думи, натъртването не е свързано с издуването и не е отделна алергична реакция спрямо консерванта. Изглежда като че нещо е удряло жертвите. Силно. Многократно. Което е пълна лудост. Защото, за да се причини такова посиняване, трябва да има поне счупване на кост, една фрактура някъде по тялото. И още едно смахнато нещо: степента на посиняване е еднаква по цялото тяло. Тъканта е повредена абсолютно еднакво по слабините, по ръцете, по гърдите, навсякъде. Което е невъзможно.

— Защо? — попита Брайс.

Отговори му Джени:

— Ако биеш някого с тежък предмет, някои части на тялото ще се насинят по-силно от други. Не е възможно всеки удар да е точно толкова силен и точно под същия ъгъл като останалите, което би трябвало да се направи, за да се причинят такива контузии по тези тела.

— Освен това — каза Сара Ямагучи, — те са посинели дори на места, където е невъзможно. Под мишниците. Между задните бузи. И по стъпалата! Дори тогава, както при госпожа Оксли, когато са били обути.

— Очевидно — каза Джени — натискът върху тъканите, който е предизвикал посиняването, не е резултат от удари по тялото.

— А от какво? — попита Брайс.

— Нямам представа.

— И са умирали бързо — напомни Лайза на всички.

Сара се облегна на стола, люлеейки се на задните му крака, и погледна отново през прозореца. Нагоре към хълма. Към лабораториите. Брайс каза:

— Доктор Ямагучи, какво е вашето мнение? Не като специалист, а лично, неофициално, какво мислите, че става тук? Някакви хипотези?

Тя се обърна към него, поклати глава. Черната й коса се разпиля, лъчите на късното следобедно слънце заиграха по нея, образувайки вълнички от червено, зелено и синьо, като краткотрайните извиващи се дъги, каквито създава светлината, когато трепти по тъмната повърхност на петрола.

— Не. Нямам хипотези, за съжаление. Никакви определени идеи. Само това…

— Какво?

— Ами… сега вярвам, че Айли и Аркхъм са постъпили умно, като дойдоха.

Джени се отнасяше все така скептично към връзката с извънземни, но Лайза продължаваше да проявява интерес и попита:

— Наистина ли мислиш, че то е от друг свят?

— Има и други възможности — отвърна Сара, — но в момента е трудно да се разбере какви са те. — Тя погледна часовника си и разтревожено се размърда: — Защо се бавят толкова? — После отново насочи вниманието си към прозореца.

Навън дърветата бяха неподвижни.

Брезентовите навеси на магазините висяха неподвижно.

Градът бе като мъртъв.

— Ти каза, че събличали предпазните костюми.

Сара отвърна:

— Да, но това не отнема много време.

— Ако имаше някакви неприятности, щяхме да чуем стрелба. Или експлозии — каза Джени. — Онези огнени бомби.

— Трябваше да са тук поне преди пет… може би преди десет минути — заяви генетичката. — А все още няма и следа от тях.

Джени си спомни как невероятно безшумно бе отнесло то Джейк Джонсън.

Брайс се замисли, после отблъсна назад стола си.

— Предполагам, че няма да навреди да взема няколко души и да погледнем.

Сара Ямагучи се извърна. Предните крака на стола силно се удариха в пода, издавайки остър звук.

— Нещо не е наред — каза тя.

— Не, не е. Сигурно не е — отвърна Брайс.

— И ти го чувстваш — каза Сара. — Господи.

— Не се притеснявай — каза спокойно Брайс.

Обаче очите му не бяха спокойни като гласа му. През последните двадесет и няколко часа Джени се бе научила да разбира доста добре тези присвити очи. Сега те изразяваха напрежение и студен ужас.

— Рано е да се тревожиш — каза той.

Но всички разбраха.

Не искаха да повярват, но знаеха. Ужасът започваше отново.

Брайс избра Тал, Франк и Горди да го придружат до лабораторията.

Джени каза:

— И аз ще дойда.

На Брайс не му се искаше тя да идва. Страхуваше се за нея повече, отколкото за Лайза, за хората си и дори за самия себе си.

Между тях бе възникнала неочаквана и необичайна връзка. Чувстваше се добре с нея и беше сигурен, че и тя се чувства така с него. Не искаше да я загуби.

Така че отвърна:

— Предпочитам да не идваш.

— Аз съм доктор — каза Джени така, сякаш това беше не само призвание, а и броня, която ще я защити от всякакво зло.

— Тук имаме истинска крепост — каза шерифът. — Тук е по-безопасно.

— Никъде не е безопасно.

— Не казах безопасно. Казах по-безопасно.