Дийн Кунц - Древният враг

— Американски издател ли? — попита Франк Отри. — Не ни ли каза, че неговата книга никога не е била издавана тук.

— Не е била — каза Брайс. — Явно пише нова.

— За Сноуфилд ли? — попита Джени.

— Не зная. Може би. Сигурно.

— Май не си губи времето — намръщи се Джени. — Не е изминал и ден от случилото се, а той има договор да напише книга за него.

— Иска ми се да работи дори още по-бързо. Моля се на Бога вече да е тук.

Тал се намеси:

— Струва ми се, че докторката иска да каже, че този тип Флайт може да е някой търсач на бързи пари.

— Точно така — каза Джени.

— Възможно е — съгласи се Брайс. — Но не забравяй, Ордни написа името Флайт на огледалото. Между другото, Ордни е единственият ни свидетел. А от съобщението му трябва да заключим, че случилото се много прилича на нещата, които Тимоти Флайт е описал.

— Проклятие — каза Франк. — Ако Флайт наистина има някаква информация, която може да ни помогне, трябваше да ни се обади. Не трябваше да ни кара да го чакаме.

— Да — отвърна Тал. — Всички може да сме мъртви до полунощ. Трябваше да ни се обади и да ни каже какво да правим.

— Там е бедата — каза Брайс.

— Какво искаш да кажеш? — попита Джени.

Брайс въздъхна:

— Предполагам, че Флайт щеше да се обади, ако можеше да ни каже как да се предпазим. Да, мисля, че той знае точно с какво същество си имаме работа, но подозирам, че няма никаква идея какво да правим. Без значение колко неща може да ни каже, подозирам, че не е в състояние да ни каже най-важното — как да си спасим задниците.

Джени и Брайс пиеха кафе на оперативния пулт. Разговаряха за откритото по време на днешното претърсване, опитваха се да разберат смисъла на безсмислените на вид неща: подигравателното разпъване на свещеника; куршумите по пода на кухнята в къщата на Шефилд; телата в заключените коли…

Лайза седеше наблизо. Вниманието й изцяло бе погълнато от списание с кръстословици, което бе взела отнякъде по време на претърсването. Изведнъж вдигна поглед и каза:

— Зная защо бижутата бяха струпани в двете мивки.

Джени и Брайс я погледнаха в очакване.

— Първо — каза момичето, накланяйки се напред от стола си, — трябва да приемете, че всички изчезнали хора наистина са мъртви. Така е. Мъртви са. Няма съмнение.

— Имаме известни съмнения, скъпа — отвърна Джени.

— Те са мъртви — тихо промълви Лайза. — Зная го. И ти го знаеш. — Живите й зелени очи бяха трескави. — То ги е отнесло и ги е изяло.

Джени си припомни реакцията на Лайза миналата вечер, в полицейския участък, след като Брайс им разказа как е чул писъците по телефона, когато то контролираше линията. Лайза бе казала: „Може да е изплело паяжина някъде на тъмно, в мазе или пещера, може би е омотало липсващите хора в паяжината си, направило ги е на живи пашкули. Може би ги пази докато огладнее отново.“

Миналата вечер всички се бяха вторачили в момичето, искаше им се да се изсмеят, но разбираха, че в налудничавата й мисъл може би има частица истина. Не непременно паяжина, какавиди или огромен паяк. Но нещо. Никой не искаше да си признае, но тази възможност съществуваше. Непознатото. Непознатото нещо. Непознатото нещо, което яде хора.

Сега Лайза се върна на същата тема.

— Изяло ги е.

— Но как може да се обяснят бижутата? — попита Брайс.

— Значи — каза Лайза, — след като е изяло хората, може би то… може би то е изплюло бижутата… както ние изплюваме костилките на черешите.

Доктор Сара Ямагучи влезе в хотел Хилтоп, спря да отговори на въпроса на един от постовите на главния вход и продължи през фоайето към Джени и Брайс. Все още беше с предпазния костюм, но без шлема, кислородната бутилка и обемистия регенерационен блок на кръста. Носеше някакви сгънати дрехи и дебела папка със зелени листа.

Джени и Брайс станаха да я посрещнат. Джени попита:

— Докторе, карантината отменена ли е вече?

— Вече? Чувствам се сякаш съм в костюма от години. — Гласът на доктор Ямагучи бе различен от този през разговарящото устройство на костюма. Беше нежен и приятен. Гласът й бе дори по-крехък от самата нея. — Доволна съм да дишам истински въздух.

— Вие се занимавате с отглеждане на бактериални култури, нали? — попита Джени.

— В началото съм.

— Така…, но не са ли нужни двадесет и четири до четиридесет и осем часа за получаването на резултатите?

— Да. Но решихме, че няма смисъл да чакаме посевките. Няма да отглеждаме никакви бактерии върху тях — нито доброкачествени бактерии, нито други.