Дийн Кунц - Зимна луна

Оцеляването щеше да е по-лесно, ако беше с гръб към стената. Шансовете бяха категорично против него и той не трябваше да се притеснява за друг освен за себе си. Тъй като имаше на разположение само жалкото си тяло, той беше по-съсредоточен и готов да рискува, да стои неподвижно или да действа дръзко, да бъде страхливец или обезумял камикадзе. Беше готов да прави всичко, което изискваше от него ситуацията.

Добра се до защитеното пространство под тезгяха. Тогава откри, че не е единственият оцелял. Там се беше свила жена: дребна, с дълга тъмна коса, привлекателна. Носеше сива риза, работни панталони, бели чорапи и черни обувки с дебели гумени подметки. Беше около трийсет и пет годишна, може би пет или шест години по-млада от Хасам Аркадян. Можеше да е съпругата му. Не, вече не и съпруга. Вдовица. Седеше на пода със свити към гърдите колена, които беше обгърнала с ръцете си. Опитваше се да стане колкото се може по-малка и невидима.

Присъствието й промени всичко за Джак и намали шансовете му за оцеляване. Сега не можеше да се скрие, дори не можеше да избере дръзките действия. Трябваше да помисли ясно и бързо, да определи най-подходящата тактика и да постъпи правилно. Беше отговорен за нея. Беше се заклел да служи и да защитава гражданите, а и беше достатъчно старомоден и държеше сериозно на клетвите.

Очите на жената бяха разширени от ужас и пълни със сълзи. Дори докато се боеше за собствения си живот, тя, изглежда, беше разбрала какво означава внезапното утихване на Аркадян.

Джак извади револвера си.

Да служиш и защитаваш.

Трепереше неконтролируемо. Левият му крак гореше, но останалата част от него умираше от студ. Сякаш топлината от тялото му излизаше през раната.

Навън спорадичната автоматична стрелба внезапно беше заменена от експлозия, която разтърси цялата бензиностанция, преобърна автомата за бонбони в канцеларията и пръсна на парчета двата големи прозореца, на които бяха изписани грозните символи. Сгушената жена покри лицето си с ръце. Джак затвори силно очи. Стъклото се посипа по тезгяха и право върху мястото, на което двамата се бяха приютили.

Когато отново отвори очи, из помещението се виждаха безкрайни редици светлини и сенки. Вятърът, който нахлуваше през разбитата врата, вече не беше студен, а горещ. А фантастичните фигури по стените бяха отражението на огъня. Маниакът с узито беше стрелял по бензиновите колонки.

Джак бавно се изправи, като пазеше левия крак. Прецени, че състоянието му скоро ще се влоши. Не искаше да ускорява този миг с действията си, защото се страхуваше, че при внезапно обзела го силна болка можеше да изпадне в безсъзнание.

От направената на решето бензинова колонка струеше горящ бензин. Той се плискаше като лава върху асфалта, а искрящите огнени реки течаха към оживената улица.

Навесът над колонките се бе запалил и пламъците бързо поглъщаха основната сграда.

Лексусът също гореше. Ненормалното копеле беше унищожило собствената си кола. Тази постъпка го правеше още по-опасен.

Убиецът не се виждаше никъде. Може би беше възвърнал поне част от разсъдъка си и беше избягал.

По-вероятно беше да се крие в сервиза. Щеше да ги нападне оттам, вместо смело да влезе през разбитата предна врата. На по-малко от четири метра от Джак се намираше боядисаната метална врата, която свързваше канцеларията със сервиза. Беше затворена.

Джак се подпря на тезгяха и хвана револвера с двете ръце. Насочи го към вратата с протегнати напред ръце, готов при първа възможност да пръсне мозъка на престъпника. Пръстите му трепереха. Беше толкова студено. Стегна се и хвана здраво револвера.

Тъмнината отново започна да се спуска пред очите му отново. Той ядосано примига, като се опита да прогони заплашителната периферна слепота.

Миришеше на бензин и гореща смола. Променящият посоката си вятър вкарваше дим в стаята и двамата се закашляха. Джак стисна зъби и преглътна. Убиецът можеше да се крие зад вратата, да се колебае и да се ослушва.

Все още насочил револвера към входа за гаража, той погледна за миг навън към вихрушката на вилнеещия пожар и черното було на дима. Обзе го страх, че греши. В края на краищата стрелецът можеше да се появи от огъня като възкръснал демон.

Отново погледна металната врата. Беше боядисана в много бледосиньо. Като дълбока чиста вода, гледана през леден кристален пласт.

От този цвят му стана студено. Всичко го караше да трепери от студ — разтуптяното му сърце, тихият плач на жената, сгушена на пода зад него, блещукащите парчета счупено стъкло. Дори бушуващият огън предизвикваше ледени тръпки по тялото му.