Дийн Кунц - Зимна луна

В момента той не бе отправил този си поглед, не искаше да изплаши Аркадян, тъй като беше напълно съгласен с него:

— Не и аз. Просто казвам как го нарича префърцунената тълпа. Улично изкуство.

Собственикът на сервиза отвърна:

— Това са професори. Образовани хора. Доктори на хуманитарните науки и литературата. Те извличат изгода от образованието си, каквото моите родители не можеха да си позволят да ми дадат, но те са глупави. Не мога да намеря друга подходяща дума. Глупави и това си е. — Лицето на Аркадян изразяваше гняв и недоволство, с каквито Джак все по-често се сблъскваше в Града на ангелите. — Какви глупаци излизат от университетите днес!

Аркадян беше положил голям труд за предприятието си. Неговата собственост беше оградена от клинообразни тухлени сандъчета за цветя, в които бяха засадени кралски палми и азалии с червени цветове. Нищо не отблъскваше хората, нямаше и боклук. Навесът, който покриваше бензиновите колонки, се крепеше на тухлени колони и цялата бензиностанция имаше колониален стил.

В която и да е епоха тази бензиностанция би изглеждала не на мястото си в Лос Анджелис. Прясно боядисана и чиста, тя правеше впечатлените в обкръжаващата я мръсотия, която се разпространяваше като чума из града през деветдесетте години.

— Хайде, елате, вижте, вижте — прикани ги Аркадян и се запъти към южния край на сградата.

— Бедният, ще си докара някой инсулт заради това — отбеляза Лутър.

— Някой трябва да му каже, че днес не е модерно да ти пука за нещо — отвърна Джак.

В небето заплашително прогърмя мълния. Лутър погледна към мрачните облаци и изрече:

— В прогнозата за времето не казаха, че днес ще вали.

— Може би не беше мълния. Може би накрая някой е взривил сградата на общината.

— Мислиш ли? Е, ако сградата беше пълна с политици, сега щяхме да си вземем почивка, да намерим бар и да празнуваме.

— Хайде, господа полицаи — повика ги Аркадян. Той беше стигнал до южния ъгъл на сградата, до който те бяха паркирали патрулната си кола. — Погледнете това. Искам да го видите, искам да видите моите клозети.

— Неговите клозети ли? — изненада се Лутър.

Джак се засмя.

— По дяволите, нямаш ли какво друго да правиш? — попита той.

— Много по-безопасно е, отколкото да преследваш лошите — отвърна Лутър и последва Аркадян.

Джак отново хвърли поглед на лексуса. Хубава, машина. За колко ли време се ускорява до сто километра в час? За осем? Седем? Сигурно го прави като красив сън.

Шофьорът беше излязъл от колата и стоеше до нея. Джак бегло огледа човека и забеляза само, че носи широк двуреден костюм от Армани.

Лексусът беше с джанти със спици и хромирани брони. Отражението на буреносните облаци се движеше бавно върху предното стъкло и се превръщаше в чудати димни фигури върху зелената предна част на автомобила.

Джак въздъхна и последва Лутър в работилницата. Първият стенд беше празен, но на втория имаше сиво беемве, повдигнато с хидравличен крик. Млад мъж от азиатски произход, облечен в комбинезон на механик, работеше по колата. Инструментите и различните консумативи бяха подредени по стените и двата стенда изглеждаха по-чисти от кухнята в един четиризвезден ресторант.

В ъгъла на помещението бяха поставени два автомата за безалкохолни напитки. Те къркореха и издаваха такива звуци, сякаш произвеждаха напитките със собствени стомаси. Зад ъгъла се намираха мъжката и женската тоалетни. Аркадян беше отворил и двете врати.

— Хвърлете един поглед, хайде — искам да видите моите клозети — каза той.

И двете помещения бяха с бели керамични плочки, бели шкафчета, бели кошчета за боклук, бели мивки, блестящи хромирани кранове и големи огледала над мивките.

— Неопетнени — заяви Аркадян, като говореше бързо. Той произнасяше думите като скоропоговорка. — Никакви драскотини по огледалата, никакви петна по мивките. Проверяваме ги след всеки клиент, дезинфекцираме ги всеки ден. Можете да ядете по тези подове и ще бъде еднакво сигурно, като да се храните от чинии от кухнята на майка ви.

Гледайки към Джак, Лутър се усмихна и каза:

— Мисля да си взема пържола и печен картоф. Ти какво искаш?

— Само салата — отвърна той. — Опитвам се да сваля един-два килограма.

Въпреки че чу шегите им, Аркадян не можа да се отърси от мрачното си настроение. Подрънка с връзката ключове.

— Държа ги заключени, давам ключовете само на клиентите. Градският инспектор наминава, напомня ми, че това са места за обществено ползване и трябва да бъдат отворени за хората, независимо дали си купуват нещо или не.