Дийн Кунц - Зимна луна

Тоби се загледа във вратата, питаше се дали ще може достатъчно бързо да я отвори преди кучето отново да скочи и да захапе китката му.

Ритривърът го гледаше с повишено внимание.

После се запита защо Фалстаф не го пуска да ходи навън. Кучетата можеха да усетят опасността. Сигурно отвън дебнеше мечка. Една от мечките, които татко му каза, че живеят в гората.

Мечката можеше да те нападне и да отхапе главата ти толкова бързо, че дори нямаше да имаш време да изкрещиш. Можеше да схруска черепа ти като бисквитка, да изчисти зъбите си с някоя твоя костичка и на сутринта щяха да открият само окървавено парче от пижамата и може би някой пръст от крака, който мечката е пропуснала да изяде.

Плашеше се от мислите си.

Провери цепнатината между вратата и касата, за да се увери, че бравата наистина е заключена. Можеше да види как медното резе проблесна. Добре, беше в безопасност.

Разбира се, Фалстаф се боеше и от горната врата. Беше любопитен, но се боеше. Не искаше да я отваря. Не искаше да слиза и надолу. Но никой не ги беше причаквал на стълбите. Със сигурност нямаше и мечка.

Може би просто това куче беше плашливо.

— Татко ми е герой — прошепна Тоби.

Фалстаф вдигна глава.

— Той е ченге-герой. Не се бои от нищо и аз не се боя от нищо.

Кучето го гледаше съсредоточено, сякаш искаше да каже: „Така ли? И какво от това?“

Тоби отново погледна към вратата. Можеше само леко да я разтвори. Да хвърли един бърз поглед. Ако имаше мечка на верандата, щеше да затръшне бързо вратата.

— Ако исках да изляза навън и да погаля мечка, щях да го направя.

Фалстаф чакаше.

— Но вече е късно и аз съм изморен. Ако отвън има мечка, ще трябва да почака до утре сутринта.

Двамата с Фалстаф се върнаха в неговата стая. По стъпалата имаше разпръсната кал. Почувства я с босите си крака, когато слизаше надолу. Сега отново я почувства, докато се качваше. На площадката горе застана на един крак и избърса другия си, после повтори процедурата. Прекоси прага и затвори вратата. Заключи я. Загаси лампата на стълбите.

Фалстаф стоеше при прозореца и гледаше навън към задния двор. Тоби отиде при него.

Снегът валеше толкова силно, че на сутринта сигурно щеше да натрупа до двайсетина сантиметра, може би дори четирийсет.

Подът на верандата беше побелял. Земята навсякъде беше абсолютно бяла, докъдето можеше да види. Той обаче не виждаше много надалеч, защото снегът валеше силно. Дори гората не можеше да види. Къщата на прислугата беше погълната от бели облаци сняг. Невероятно.

Кучето се отмести от прозореца, но Тоби гледа снега още известно време. Когато започна да му се доспива, обърна се и видя, че Фалстаф лежи в леглото и го чака.

Тоби се пъхна под завивките, а ритривърът остана отгоре. Да позволи на кучето да се свие под одеялото щеше да е прекалено. Така му казваше непогрешимият инстинкт на едно осемгодишно момче. Ако майка му и баща му го видеха така, щеше да си има големи неприятности.

Пресегна се за въженцето, за да спусне завесите. Той и Фалстаф щяха да спят във влак, прекосяващ Аляска в лютата зима, за да участват в Златната треска и да получат своя дял. След това Фалстаф щеше да се прекръсти на Белия зъб. Но веднага щом завесите започнаха да се затварят, кучето се изправи готово да скочи на пода.

— Добре, де, добре. Боже — каза Тоби и отново вдигна пердетата.

Ритривърът легна до него отново, с лице към вратата, която водеше към задните стълби.

— Глупаво куче — промърмори момчето, докато се унасяше в сън. — Мечките нямат ключове от вратата…

В тъмнината, когато Хедър легна до него ухаеща на сапун, Джак знаеше, че ще трябва да я разочарова. Желаеше я, нуждаеше се от нея, но все още беше обсебен от случилото се в гробището. Докато споменът избледняваше и ставаше все по-трудно да пресъздаде в съзнанието си с точност преживените от него емоции, които бяха част от срещата, той многократно си я припомняше, като всеки път я разглеждаше от различен ъгъл. Опитваше се да извлече най-важното от нея, преди тя окончателно да избледнее. Разговорът с нещото, което беше приказвало чрез Тоби, беше за смъртта — тайнствен, дори неразбираем, но определено за смъртта. Нищо друго не можеше да убие така сексуалното желание, както мислите за смърт, гробове и тленните останки на стари приятели.

Поне така си мислеше той, когато тя го докосна, целуна го и му зашепна ласкави думи. Ала вместо това той откри, че не само беше готов, но направо гореше, не само можеше да го направи, но беше изпълнен с повече енергия, отколкото преди стрелбата през март. Беше страшно всеотдаен, но в същото време настояваше на своето. Еднакво послушен и агресивен, срамежлив и в същото време много опитен. Ентусиазиран като булка в първата си брачна нощ, сладък и жив, толкова невероятно жив.