Дийн Кунц - Зимна луна

— С кого разговаряш? — попита той Тоби.

След кратко колебание момчето отвърна:

— Няма име. — Гласът му този път не беше равен и бездушен като по време на случката в гробището, но не можеше да се каже, че е и напълно нормален.

— Къде е той? — попита бащата.

— Не е той.

— Къде е тя тогава?

— Не е тя.

Джак се намръщи:

— Тогава какво е?

Момчето нищо не каза, само се загледа в екрана още по-хипнотично.

— То ли е? — не спираше Джак.

— Точно така — отвърна Тоби.

Хедър ги доближи и озадачено погледна към Джак:

— То?

Джак каза на Тоби:

— Какво е то?

— Каквото си поиска.

— Къде е то?

— Където си поиска — отвърна детето.

— Какво прави то тук?

— Става.

Хедър заобиколи масата, застана от другата страна на момчето и погледна монитора.

— Виждала съм това и преди — каза тя.

На Джак му поолекна, когато разбра, че необичайният дисплей не е единствен по рода си, а следователно и не е свързан задължително с преживяването от гробището. Но поведението на Хедър беше такова, че облекчението му бе съвсем кратко.

— Къде си го виждала?

— Вчера сутринта преди да отидем в града. По телевизията в хола. Тоби го гледаше… някакви форми като тези. Странно. Потръпна и се пресегна към бутона за изключване на компютъра. — Спри го.

— Не — каза Джак и хвана ръката й. — Почакай, да видим какво ще стане.

— Скъпи — обърна се тя към Тоби, — какво става тук, каква е тази игра?

— Не е игра. Сънувах го и в съня си дойдох тук. Когато се събудих, вече бях тук. После започнахме да си говорим.

— Това звучи ли ти смислено? — попита тя Джак.

— Да. Донякъде.

— Какво става Джак?

— Ще ти обясня по-късно.

— Нещо изпуснала ли съм? За какво е всичко това? — Когато не й отговори, тя продължи: — Това не ми харесва.

— Нито пък на мен — заяви Джак. — Но дай да видим къде ще ни отведе, дали ще можем сами да го намерим.

— Да намерим какво!

Пръстите на момчето трескаво тропаха по клавишите. Макар че на екрана не се появяваха никакви думи, сякаш в ритъма на писането на екрана проблесваха нови цветове и форми.

— Вчера, по телевизията… Попитах Тоби какво е това — обясни Хедър. — Той не знаеше. Но каза…, че му харесва.

Тоби спря да трака по клавиатурата. Цветовете избледняха, после изведнъж се усилиха и се понесоха в напълно нови форми и сенки.

— Не — каза момчето.

— Не какво? — попита Джак.

— Не говоря на вас. Говоря на… него. — А на екрана каза: — Не. Върви си.

Вълни от противно зелено. Петна от кървавочервено се появяваха на различни места по екрана, ставаха черни, после отново изсветляваха до червено, увяхваха и преминаваха в гнойно жълто.

Безкрайно мутиращият екран омайваше Джак, когато го гледаше твърде дълго. Той разбираше как тези форми действат и напълно пленяват несъзрялото съзнание на едно осемгодишно момче, хипнотизираха го.

Когато Тоби отново започна да тропа по клавиатурата, цветовете внезапно и рязко избледняха и после станаха по-ярки, вече в нови форми, още по-разнообразни и преливащи.

— Това е някакъв език — обясни тихо Хедър.

За миг Джак я погледна неразбиращо.

Тя поясни:

— Цветовете, формите — това е език.

Той погледна отново към монитора:

— Как би могло да е език?

— Така е — настоя тя.

— Няма нито една форма, която да се повтаря. Нищо, което да служи за букви и думи.

— Разговарям — потвърди Тоби. Той продължаваше да удря по клавишите. Както и преди формите и цветовете се движеха в ритъма на тракането.

— Изключително сложен и изразителен език — отбеляза Хедър. — В сравнение с него и английският, и френският, и китайският са направо примитивни.

Тоби спря да пише и отговорът от неговия събеседник беше оцветен в тъмно, черно и жлъчнозелено, напоено с червено.

— Не — каза момчето към екрана.

Цветовете станаха по-сурови и мрачни, ритъмът се ускори.

— Не — повтори Тоби.

Кипящи, бълбукащи червени спирали.

За трети път настоя:

— Не.

— На какво казваш „не“? — попита Джак.

— На това, което иска — отвърна синът му.

— Какво иска?

— Иска да го пусна вътре, просто да го пусна.

— О, Господи! — сепна се Хедър и се пресегна към бутона за изключване.

Джак спря ръката й като първия път. Пръстите й бяха бледи и студени.

— Какво има? — попита я той, макар и да се боеше, че вече знае отговора. Думите „да го пусна вътре“ го бяха разтърсили със сила, която беше почти равна на тази на куршумите на Ансън Оливър.

— Миналата нощ — започна тя, втренчила се ужасено в екрана — го видях в съня си. — Сигурно неговата ръка беше станала студена. Или може би тя почувства, че той трепери. Хедър примигва. — И ти ли го сънува!